Пол Дохърти - Прокобата Тутанкамон

— Не ме нервирай, Пентжу. Ти си лекар — усмихнах се. — Не ви ли учат в Дома на живота да не се ръководите по първите симптоми.

Пентжу се засмя сухо, вдигна мяха с вода измежду краката си, отпи и предложи и на мен. Отказах.

— Ако отидеш на север — върна мяха на пода Пентжу, — младият ни принц ще бъде напълно беззащитен.

— О, не, няма. Джарка ще го пази, а, от друга страна, както знаеш, всички в Царския кръг се нуждаят от закрилата на Тутанкамон. Може да е син на фараон еретик, но е също и внук на Великолепния, последен наследник на кръвната линия на Тутмос. Най-голямата заплаха за младия принц беше Нефертити, а нея вече я няма. Сега кажи ми, докторе, защо беше толкова мълчалив?

— Онзи самозванец, който се е появил в Делтата — захапа устни Пентжу, — не е Ехнатон. В последните месеци преди да изчезне, той често говореше с мен, Маху, особено за сина си. Повери ми го и ми нареди, ако нещо се случи с него, ти да бъдеш официалният настойник на момчето. Каза, че си различен от останалите, Маху, в три неща: нямаш големи амбиции, лоялен си и търсиш душата си.

Погледнах встрани: това беше старият Ехнатон, Забуления, Гротескния. Станахме приятели още като момчета, странници в този огромен дворец.

— Казвам ти — продължи да шепне забързано Пентжу, — той също беше убеден, че е изгубил душата си. Казваше, че никога няма да я намери в Ахетатон, че ще се оттегли в Червените земи и ще чака своя бог да дойде.

— И смяташ, че е направил точно това?

— Убеден съм.

— Значи мислиш, че може да е още жив?

— Може и да е.

— Тогава защо да не се появи и отново да сложи Двойната корона на Египет?

— Ехнатон вярваше, че е намерил Единствения истински бог. Хората смятат — внимателно подбираше думите си Пентжу, — че е полудял, че е смятал себе си за Единствения бог, но не е вярно. Ако Ехнатон изобщо виждаше в някого бог, то със сигурност не бе в него самия, а в Нефертити. Обожаваше я. Обичаше я. Беше запленен от нея. Знаеш това, Маху. И тогава истината за Нефертити излезе наяве: арогантността й, горделивостта й, връзката между нея и баща й, Ай, преследването на Хийа, майката на Тутанкамон, това, че тайно слагаше отрова и прахове в храната й, за да не зачене. Това бе истината, която го прогони — добави Пентжу горчиво. — Това запрати Ехнатон в Червените земи, за да намери онова, което бе изгубил.

— А съкровището му?

— Когато той изчезна, градът на Атон беше в хаос. Чумата върлуваше като Секмет Унищожителката. Ти сам видя, Маху, осеяните с трупове улици, погребалните клади на скалите над града, чийто дим скриваше слънцето. Подозирам, че Ехнатон и група от неговите жреци, заедно с мулета, натоварени със съкровища за всеки случай, са се измъкнали от града.

— Дали би тръгнал на север? Към Ханаан?

— Възможно е. Майката на Ехнатон, Тийи, и целият й род от Ахмин някога са били шазу. Дошли са от Ханаан, през Синай, чак в Египет. Приели египетските богове за свои, но така и не забравили своя бог, Бога на Ханаан, всевиждащ, всемогъщ, който не приема почитание с идоли и статуи. Смятали Слънчевия диск, Атон, за негов символ. — Пентжу сви рамене. — Всичко това ти е известно.

Така беше, но се опитвах да разбера какво всъщност ни беше казано.

— Мълчах — въздъхна Пентжу, — защото знам истината. Онова същество в Аварис е самозванец, вероятно един от жреците.

— Но все пак е заплаха за всички нас?

Пентжу ме потупа по рамото.

— Маху, опасно беше още когато станахме Чеда от Кап, Придворната забавачница. — Вдигна меха с вода и се отдалечи. Задрямах за миг в сянката на лъва.

— Господарю?

Сепнах се и посегнах към кинжала си. Капитанът на наемниците ми протегна окървавената си ръка.

— Намерихме труп, господарю, жрец, гол и овързан като пиле за готвене; гърлото му е прерязано от ухо до ухо, а тялото — скрито под един храст между няколко палми. Един от антуража на господаря Мерире го разпозна. Сигурно са го примамили и убили там. — Повдигна вежда.

— И съблекли — довърших аз. — Един сред множеството жреци, а, капитане?

— Като мухи по лайно, господарю.

— А убиецът?

— Градинар, грижел се е за розите във вътрешната градина. Господарю, генерал Рахмос беше с твоето наметало, раираното.

— Знам, че беше с моето наметало, капитане, а то е доста ярко, подарък от приятел. Само че — изправих се и потупах мъжа по рамото — ще трябва да изчакаме и да видим дали ловецът ще се върне за втори опит.

Исках да успокоя Ай, Мерире и останалите, но избухливият характер не е най-добрият помощник в търсенето на истината, така че се прибрах в покоите си. Младият принц вече беше в Дома на обожанието, малък апартамент от няколко стаи, които бях заделил за него. Както винаги проверих прозорците и вратите, за да се уверя, че са плътно затворени с капаци, независимо от горещината. Всеки вход се охраняваше от най-малко трима наемници със строга заповед да не пускат вътре никого, освен мен, Джарка или Собек, и при никакви обстоятелства да не напускат поста си, без да остават поне двама. Връчих собствения си кинжал на стражите и влязох в преддверието, което ухаеше на канела и тамян. В малката спалня по-навътре Тутанкамон вече беше под завивките. Облегалката за главата му в бляскаво синьо и златно проблесна на светлината на лампата — всеки от краката й беше като Бес, бога джудже, толкова обичан от децата. Под краката, отгоре и отдолу, бяха резбовани поредица Ураеи, плюещите кобри, пазителките на владетелите на Египет. Разтворих ленените завеси и малкото момче се изправи с намачкано от съня лице и издължени, тъмни очи като малък бухал, събуден в гнездото.