Пол Дохърти - Прокобата Тутанкамон

— Но е нямала доказателство?

— Никакво.

— А каза ли къде е погребано тялото?

— Нефертити твърдяла, че онези наемници — същите, които ти унищожи, когато я свали от власт, са подготвили тялото и са го скрили в пещера в подножието на източните скали.

Загледах се в мъркащата от удоволствие котка с тънки процепи вместо очи. По време на пребиваването си в Атон Ехнатон бе наредил да се изкопаят гробници във варовиковите скали над града. Един гроб се готвеше и за него, но така и не беше завършен. Сега в тези пещери се намираха множество саркофази и обикновени ковчези на умрелите в двора на Ехнатон — някои от естествена смърт, други погребани набързо по време на голямата чума.

— Често питах Меритатон — продължи Анхсенамон — дали майка ни лъже. Меритатон лесно се плашеше. Чудя се дали майка ни тайно я е заплашвала с подобна съдба, ако откаже да й сътрудничи.

— Но Нефертити не е споделяла с теб?

Трепнах от помръдването на завесите на вятъра.

— Нито веднъж.

Анхсенамон потри ръце, наведе се бавно и зашепна на леопарда, като галеше муцуната му. Котката се прозя, протегна се и се върна в ъгъла си. Анхсенамон се изправи с чашата в ръка и отиде при прозореца.

— Е, Маху, на една страна ли сме в това? — хвърли ми бърз поглед през рамо тя. — Глупаво е от твоя страна да ходиш на север с Мерире, макар че знам каква е причината. Трябва да се погрижиш. Помисли внимателно, преди да повериш живота си на онази коварна змия и каквото там крои.

Обърна ми гръб в знак, че срещата е приключила. Станах, поклоних се и излязох.

Амедета чакаше в преддверието, седнала на един диван, с подпряна на стената глава. Запитах се колко знае и до каква степен може да й се има доверие. Погледна ме изпод спуснати клепачи и вдигна ръка в престорен поздрав. Отвърнах на поздрава и се върнах в покоите си. Джарка вече беше отишъл в Дома на обожанието. Собек се беше върнал в двора, където един от наемниците сега пееше тиха, жална песен. Оттеглих се в спалнята си.

Известно време седях на стола и премислях случилото се през деня. Така беше в двореца Малгата по онова време. Времето течеше гладко, събитията минаваха, дните се сливаха седмица след седмица, месец след месец като река, течаща между два бряга, докато се случи нещо, което нарушава спокойствието и кожата ти настръхва; докато осъзнаеш, че събитията придобиват по-опасен оттенък. Така беше тогава. Царският кръг, който след смъртта на Нефертити остана обединен с цел самосъхранение, сега се разпадаше. Анхсенамон бе проговорила и аз трябваше да реша дали го прави по собствена воля, или по молба на дядо си. Истинската причина да сподели с мен не беше доверието й — в двореца Малгата доверието беше рядкост като водата в Червените земи — а по-скоро защото бях пазител и настойник на принца. С израстването на Тутанкамон значението ми щеше да расте. Щях да стана неговите очи и уши; в крайна сметка връзките, създадени през детството, често са най-силните.

Подремнах малко с известно съжаление, че съм дал дума да се присъединя към мисията на Мерире на север. Влезе слуга, който ме попита дали искам да ям нещо. Не исках. Чух го да цъка с език и да мърмори, че перачката е оставила кошница с пране неразопакована. Бях прекалено уморен и не обърнах внимание на забележката му, докато внезапно си спомних как по-рано през деня, преди срещата на Царския кръг, бях видял две жени да разтоварват чисти чаршафи от кошницата си.

— Остави я — завъртях се рязко аз, но той вече се беше заел с бельото. Погледна ме изумено.

— Господарю, то е…

Отстъпи назад и изрева от болка, изпусна бельото на пода и стисна ръката си. Скочих, сграбчих рога, който висеше на една колона, и го надух. Мъжът се запрепъва назад и се свлече на земята с писъци. Придвижих се внимателно и в този момент видях как платът се размести и от него се изнизаха една, две, три змии — дълги, тънки и черни с жълта лента върху главите. Разпознах един от най-опасните видове: скална пепелянка. Едно ухапване беше фатално.

Отвън отекнаха забързани стъпки и капитанът на моите наемници се появи на вратата. Гледаше невярващо с изваден меч. Слугата лежеше на пода, тялото му се гърчеше в конвулсии, краката подскачаха. Ужасяващите давещи звуци смразяваха кръвта ми.

— Отдръпни се! — предупредих.

Капитанът видя змиите, които изпълзяха изпод чаршафите. Не представляваха истинска заплаха; веднага се приплъзнаха към топлината на горящите мангали. Нищо не можеше да се направи за слугата. По устните му беше избила бяла пяна, последен гърч, после замря.