Пол Дохърти - Прокобата Тутанкамон

Улиците опустяха, черни сенки се стрелкаха из тъмните пасажи. Зърнах едно лице, променено от последния път, когато го бях виждал — потъмняло от слънцето, тъмната коса стигаше до раменете, имаше гъста брада и мустаци. Разпознах онези очи, изпълнения с омраза поглед. Атонистите може и да бяха загинали в Долината на сивата зора, Мерире обаче не беше! За миг, само няколко удара на сърцето, погледите ни се срещнаха, но преди да отворя уста, той изчезна.

Убиецът, в чието гърло бях забил ножа си, лежеше вече притихнал, а кръв шуртеше от отворената рана и от устата и носа му. Онзи, който се бе спънал в носачите, бе отведен с вързани зад гърба ръце. Другият продължаваше да пищи от дълбоката рана от меч на крака си. Острието бе прерязало сухожилието зад коляното. Надвесих се над него и притиснах рамото му с бастуна, който бях взел от носилката. Очите му вече се изцъкляха, устните му бяха омазани с кръв, душата му вече напускаше тялото. Прерязах гърлото му. Вече имах пленник, това бе достатъчно!

Докато се върнем до двореца и влезем през една странична порта, вече бях напълно изтрезнял, макар и разтърсен от това колко близо бе стигнал убиецът. Проклех собствената си глупост и небрежността си. Все си мислех, че опасността е в Тива. Поисках още една купа вино, извиках капитана на наемниците и завлякохме затворника в Дома на оковите. Проснаха го на пода с разперени крака и ръце, окован за китките. Клекнах, сграбчих го за косата и извих главата му нагоре.

— Говори! Говори!

Мъжът ме заплю. Вкарах коляно в лицето му и му разбих носа.

— Говори!

Отново се опита да се изплюе, но този път от устата му потече само кръв. Отдръпнах се. Капитанът ми започна да го дере жив откъм ръцете. Мъжът подскачаше и крещеше. Върнах се при него.

— Говори — подканих — и ще намериш бърза смърт. Ако мълчиш или лъжеш, всеки ден капитанът ми ще одира по една част от тялото ти.

Мина цял час, преди да се пречупи. С такова пелтечене и заекване не можа да каже много. Някога бил войник, ветеран от легиона на Атон, а в последно време — личен прислужник на лорд Мерире. Не бил заминал за Бухен и бил изненадан от появата на Мерире и други от обкръжението му, които се промъкнали тайно в Ахетатон. Донесли ужасяваща история. Кърваво клане навътре в пустинята на изток: лорд Туту и стотици техни последователи били избити по заповед на лорд Ай, който изпратил ескадрони колесници и войска от наемници уж да ги пазят и да осигурят безопасно преминаване през пустинята и Синай. Според нашия пленник Мерире и десетина войници успели да избягат, като се промъкнали през пустинята далеч от оазиса. С помощта на малкото останали скъпоценности се добрали до Делтата, преди да се върнат в Ахетатон и да се укрият в покрайнините.

Незабавно наредих на полицаите и наемниците ми да претърсят съответните части, но те се върнаха с празни ръце; открили само навеси на пустинници, а хората наоколо не били чули или забелязали нищо. Пленникът бе прост войник, на когото атонистите бяха платили да ме убие.

— Защо мен? Защо лорд Мерире се е върнал тук? Аз нямам нищо общо с клането.

— Той държи теб отговорен — отвърна убиецът. — Мислеше, че тук ще е по-лесно. С вас има кръвна вражда, око за око, зъб за зъб.

Два дни продължих да разпитвам пленника. На Джарка не позволих дори да се приближи. Предупредих Небамум и ескадроните му по-горе на скалите. Мерире обаче се оказа прекалено хитър и успя да се измъкне.

Когато научих всичко необходимо, наредих на капитана да отреже гърлото на пленника и да сложи край на мъките му. Незабавно взех решение. Спешни писма бяха изготвени и пратени до лорд Ай в Тива. Задачата поверих на главния си вестоносец. Ай трябваше да бъде предупреден, че вече всички знаят за клането. Едно от писмата завърших с напомняне, че може накрая да ожъне каквото е посял. Реших също така да отида на изток в пустинята и да видя Долината на сивата зора с очите си. Полковник Небамум се възпротиви, също и Джарка, но аз настоях. Принцът щеше да бъде оставен на грижите на Пентжу, чието имение щеше да бъде охранявано от всички налични войници. Те щяха да пазят принца и Анхсенамон, докато аз, Джарка и Мерт, заедно с другите скитници от пустинята, отидем в Долината на сивата зора. Поисках двайсет от колесниците на Небамум и най-добрите му водачи и съгледвачи, които да придружат половината от моите наемници. Небамум се подчини с нежелание на заповедите, но Джарка не преставаше да протестира.

— Ако напуснеш този град — дърпаше се той, — нещо може да се случи. Слуховете за изоставянето на Ахетатон вече стават грозни.