Пол Дохърти - Прокобата Тутанкамон

— Мислиш ли, че са свързани със завръщането на Мерире?

— Разбира се! Трябва да забравим Долината на сивата зора — пристъпи по-близо Джарка. — Да забравим града. Господарю, време е да се върнем в Тива.

Поклатих глава:

— Време колкото искаш. Трябва да отида в онази долина.

— Защо? — не се предаваше Джарка.

— Не знам точно — усмихнах му се. — Но когато разбера — потупах го по рамото аз, — на теб първо ще кажа.

Следващите няколко седмици преминаха предимно в подготовка за експедицията. Щеше да ни се наложи да се сблъскаме с жестоката горещина в трудно пътуване сред безжизнени пясъци, където кладенците и оазисите са рядкост и бяха ревностно пазени от свирепи пустинни племена. Натоварени с подкупи пратеници бяха изпратени напред да преговарят с тях. Осигурено бе безопасно преминаване, наети бяха професионални съгледвачи, доведени бяха здрави магарета, внимателно бяха подбрани запаси от вода и храна.

Избрани бяха само ветерани, свикнали с палещото слънце и битките в пустинята. Полковник Небамум обеща да надзирава всичко, за да мога да се концентрирам върху сведенията на шпионите ми в града, които сочеха едно: растящо недоволство, омраза и озлобление към двореца и Царския кръг в Тива. Могъщи благородници и търговци наемаха допълнителна свита, а патрулите ни по реката често пресрещаха пристигащи пратки оръжие, макар че на всеки открит кинжал пет минаваха незабелязано. Никой от хората ми не успяваше да открие източника на растящия смут. Хората на Мерире сееха страх, движеха се като сенки по нощите. Бяха посели семената и сега ни оставяха да пожънем резултата. Вестта за ужасното клане някъде на изток в пустинята вече открито се обсъждаше из пазара и пивниците. Грозните слухове пълзяха като облаци черен дим, но нищо не можех да направя, за да ги пресека. Изтеглихме ескадрони колесници в града, укрепихме двореца. Зидари и строители подсилиха стените и портите. Поставихме наблюдателни постове. Всички пътища към двореца, както и вътрешните помещения и дворове, се патрулираха денем и нощем. Допускаха се само онези, които носят специално разрешително с моя картуш и знаят паролата за съответния пост.

С Небамум и Джарка разучавахме картите на града, за да преценим как при необходимост дворецът може да бъде евакуиран, а царското семейство — безопасно преведено до бойните баржи, чиито капитани вече бяха предупредени да са в готовност за незабавно потегляне. Небамум искаше да изпрати съобщения до Мемфис и Тива за подкрепления, дори разрешение да се оттегли. Казах му, че аз поемам отговорност и се престорих, че не забелязвам гневния му поглед. Да се ходи в града, не беше особено приятно вече. Царското семейство можеше да излиза само в градините на двореца или из вътрешните дворове. Ако се наложеше аз или някой от служителите ми да излезе, това ставаше само с военен ескорт. Принцът сякаш не беше обезпокоен от тези мерки; понякога играехме сенет или го водех рано сутрин във вътрешния двор да упражнява стрелбата си.

Тутанкамон беше игрив и жизнен, макар че дясната му страна все повече се отпускаше, а от време на време се оплакваше от болки в краката и ръцете. Понякога седеше като упоен, със замечтани красиви очи, лека усмивка на открехнатите устни, сякаш се наслаждаваше на някаква тайна шега, известна само нему, или виждаше нещо, невидимо за останалите. Подозренията ми, че е бавноразвиващ се, че мозъкът му е закърнял, се възвръщаха само за да бъдат грубо разсеяни от рязка смяна в настроението му. Подобно на писар, изучаващ законите, той приклякаше до мен и ме разпитваше подробно за баща си, за града, в който живеехме, и преди всичко за култа към Атон. Знаеше за хабиру и легендите за народа на исраар и вече започвах да съжалявам, че съм го оставил под влиянието на Джарка. Тутанкамон започна да усеща и моите настроения. Ако мислеше, че ме дразни, бързо сменяше темата. Беше много умен и с остър език. Наричах го Ашт-Херу, Многоликия, защото беше много изкусен имитатор. Заливах се от смях, докато имитираше полковник Небамум и маршируваше из стаята с изпъчени гърди, прибрана брадичка и гневен поглед изпод сбърчени вежди и раздаваше заповеди с гърлен глас. После рязко превключваше и ставаше придворна дама. Един-единствен път от представлението му ме полазиха тръпки. Изглежда, Тутанкамон недолюбваше жреците, Рем-Приета, Божиите мъже. Можеше да имитира смирения им поглед, лицемерно набожната им походка, желанието им да бъдат виждани да се молят публично и начина, по който пееха, приличен по-скоро на свирене през носа. Тогава явно бе уловил тъжния ми поглед, защото изтича веднага при мен.