Пол Дохърти - Прокобата Тутанкамон

Джарка отвори уста да отвърне.

— Истината — сграбчих ръката му. — Кажи ми истината, Джарка. Ти си добър стрелец, нека думите ти попаднат в центъра. Не си ми разказал всичко, нали?

— Господарю, казах ти каквото мога.

— Името ми е Маху. Не съм ти господар. Питам те като приятел.

Джарка въздъхна тежко и се стовари на малкото столче.

— Аз вярвам, че един ден пророчествата ще се сбъднат. Народът ми ще бъде на власт в Египет. Един ден ще напуснем бреговете на Нил и ще отидем в обетованите земи в Ханаан. Но къде и кога? По кое време и сезон? Само безименният ни бог знае това — поклати глава. — Повече от това не мога и няма да кажа.

Оставих Джарка в стаята с архивите и тръгнах из двореца. Без никакво съмнение Мерире и хората му бяха загинали в ужасно клане. Ай се опитваше да затръшне вратата към миналото, да я заключи, но такива като Джарка бяха доказателство, че корените бяха все още живи. Бе само въпрос на време да се появят нови издънки. Бях толкова неспокоен, че реших да отида до града в носилка с наполовина спуснати завеси. Насочих се към един дом на удоволствието. По пътя се вслушвах в звуците на града, надзъртах през пролуката в завесите. Опитах се да успокоя мислите си, докато хвърлях по един поглед на зеленината, чинарите и акациите, които стърчаха иззад блесналите на слънцето белосани стени. Горещината бе отминала. Улицата бе измита от роби с огромни кози мехове вода от канала и обсипана с розови цветове. Облегнат на възглавниците и поуспокоен от ритъма на носачите, си спомних историята на скитниците от пустинята. Колко мъже, жени и деца бяха загинали в клането? Представих си ги събрани около оазиса в мига, в който колесниците на Нахтмин, с помощта на пешаци и стрелци, връхлитат на зазоряване или привечер и посяват кърваво опустошение. На такова самотно място малко биха успели да избягат. Някои са се опитали да се скрият в долината, но Ай е избрал мястото внимателно. Зачудих се за Мерт. Сигурно се е скрила и загубила ума си от шока на видяното. Мерт ме смущаваше. Нещо в нея напомняше Нефертити. Придърпах завесите на носилката и се върнах към въпроса, който не ми даваше мира. Трябва ли да отида в Долината на сивата зора и сам да видя какво се е случило? Това обаче щеше да означава да изоставя принца.

Все още преобръщах въпроса в главата си, когато стигнахме до дома на удоволствията със затулени градини и изпълнен с цветя двор и врата, украсена със злато и сребро и инкрустирана с лапис лазули. Красивите прислужници, които работеха там, го нарекоха Мястото на изкушението. Там ме влечеше не само удоволствието за плътта. Залите на удоволствието бяха истински оазис на спокойствието, в които малки момчета размахваха щраусови пера, напоени с най-скъпи парфюми. Сладко като мед вино се поднасяше в бокали с посребрени ръбове. Тук бях винаги добре дошъл. Още докато слизах от носилката, красивите прислужници със златиста кожа вече ме очакваха, облечени само с поръбени в бяло поли, по меката златна плът проблясваха украшения, а тежки къдрави, напоени с кифие перуки прикриваха прекрасните им лица с изписани със зелено и блеснали от вълнение очи на кошута. Хладни пръсти с къносани в лилаво нокти се протегнаха да ме докоснат. Червени като зрели череши устни бяха нетърпеливи да целуват. Бях си обещал вечер на пълно безделие. Този дом на удоволствията обаче бе и дом на работа, където можех да чуя слуховете и клюките от търговците, които се стичаха тук след тежкия ден. Докато ми сервираха сребърни подноси със сладкиши от фурми или напращяло грозде, прислужниците цвърчаха като красиви птици и ми подхвърляха това-онова. Онази вечер на няколко пъти чух да се повтаря нещо, което собствените ми шпиони вече бяха донесли. Новината за изпразването на гробниците се бе разпространила, хората открито се питаха какво бъдеще чака този прекрасен град, ако изобщо имаше такова.

Разбира се, ако прислужниците шпионираха за мен, със сигурност го правеха и за други, така че неизменният ми отговор бе, че градът на Атон ще просъществува хиляда години. Но още докато го казвах, знаех, че това е лъжа, и те го усещаха.

Тръгнах си от дома на удоволствията късно. Вече беше тъмно, звездите светеха ярко на черното небе. Качих се, леко пийнал, в носилката. Чух отвън дрънченето на ескорта от наемници и резките заповеди на надзирателя на носачите. Отпуснах се на възглавниците. Пресякохме калдъръмения двор и се вляхме в потока на улицата, окъпани в светлината на факлите, запалени ярко на високи, забити в земята колове. Носилката спря. Остри викове раздраха нощта. Отдръпнах завесите. Каруцата на някакъв селянин се бе преобърнала и блокираше пътя ни към главната улица на града. Постъпих невнимателно. Наредих на носачите да оставят носилката на земята и излязох. Вече се беше събрала тълпа, готова да се включи в спора или просто да се наслади на неудобното положение, в което е изпаднал един от Великите мъже. Наемниците ми крещяха на каруцаря. Магарето бе разпрегнато; огледах се, собственикът не се виждаше, само каруцата лежеше на една страна, а колелата все още се въртяха. Наемниците ми се опитваха да я преместят и предлагаха на зяпачите награда, за да помогнат. Винените изпарения бяха все още тежки. Мозъкът ми работеше бавно. Единствено скърцащото колело на преобърнатата каруца ме предупреди. Никой селянин на света не разпряга магарето и не оставя каруцата си, ако ще и да е празна. Носачите стояха безпомощно. Върнах се в носилката да потърся ножа си под възглавниците и в този момент чух пронизителен писък. Един от носачите бе паднал, а от врата му стърчеше кинжал. Беше паднал на пътя на другите нападатели — мъже с тъмни бради и лица и тела, скрити в плащове и качулки. Изскочих от носилката. Един от убийците блъсна другия носач и се втурна с вдигнат нож. Аз се приведох, забих кинжал и забелязах друг да се приближава отдясно. Това бе сигналът за наемниците ми. Един хвърли меча си и по-скоро благодарение на късмета си, отколкото на уменията си, го заби в крака на убиеца и го свали. Огледах се трескаво. Зяпачите се разпръсваха. Един от наемниците все още се бореше с нападател; друг убиец пищеше от болка и държеше стърчащия от гърлото му нож, задавен от собствената си кръв. Трети се опитваше да се измъкне с пълзене. Друг наемник изтича към него, готов да го довърши с меча си, но аз изкрещях да спре. Забравили каруцата, наемниците оформиха защитен пръстен около мен. Имаше ли още нападатели?