Пол Дохърти - Прокобата Тутанкамон

— Искаш ли да пийнеш нещо?

Тънки пръсти разтвориха черната коса. Тя вдигна глава и макар лицето й да бе насинено и мръсно, бях поразен от красотата й. Тогава за първи път срещнах Мерт; нищо чудно, че я бяха нарекли „Красиво лице“. Беше висока и елегантна, чертите й бяха идеално оформени, с пълни устни и гладки страни, но най-поразяващ бе цветът на издължените й очи: сини като небе след дъжд. Кожата й бе сякаш посипана със златен прашец и макар ноктите й да бяха мръсни, а устните й — напукани и нацепени, разбрах защо капитанът на наемниците бе толкова заинтригуван. Подхванах ръката й и опипах нежната кожа на дланта й.

— Тя не е скитница от пустинята — намеси се рязко Джарка. — Кожата й е прекалено светла.

— А очите й са сини точно като твоите, Джарка. От твоя народ ли е?

Джарка гледаше яростно капитана на наемниците, ядосан, задето не е бил веднага информиран.

— Напълно е възможно — измънка той.

— Как се казваш? — обърнах се отново към момичето аз. Беше на около петнайсет или шестнайсет години. — Какво е името ти?

Тя отвори уста.

— Аатару! — изплю думата тя. Името на дракона кръвопиец. — Аатару! — повтори и посочи скитниците.

— Само това повтаря, господарю — клекна до мен капитанът ми. — Бяхме излезли с част от ескадрона на полковник Небамум на лов за прясно месо. Източната пустиня е празна, но попаднахме на тези — посочи пустинните обитатели той. — Общо четирима, с два впряга понита. Решихме да ги разпитаме, защото бяха тръгнали по пътя откъм града. Казаха, че са акробати, танцьори чапка — кушитът едва изрече думата. — Името на гилдията им е „Давещите се“, така се наричат. Щяхме да ги оставим да преминат; воняха като бунище. Помислихме, че тя е някоя от жените им. Тъкмо се готвехме да ги отминем, когато тя започна да крещи все същото: „Аатару“. Пустинниците се опитаха да я усмирят. Единият извади кама и аз извадих моята. Сега „Давещите се“ са трима вместо четирима. Доведохме ги тук. Реших, че може да искаш да чуеш историята им.

Бутнах купата вода в ръката на момичето и отидох при пустинниците, които се бяха скупчили заедно и ме гледаха изплашено. Бяха опърпани, с мръсни коси, смърдящи на евтино масло, и потъмнели от слънцето лица. Запуших нос и приклекнах пред тях.

— Значи вие сте „Давещите се“? — усмихнах се.

— Негово превъзходителство — задърпа брадата си водачът им, мъж на средна възраст — е съвършено прав. Слава на мъдростта ти. Господарю — проплака той, — ние сме прости артисти, мимове, танцуваме.

— Какво правехте в пустинята?

— Изнасяхме представления за селяните, керваните, минаващите търговци. Припечелваме колкото за кора хляб и малко вино.

— Покажете ми!

Скитниците се изправиха, взеха няколко проядени лъвски кожи, чиито глави служеха като маски. Двамата ги облякоха, а третият претърси вързопа си и извади бамбукова флейта. Двамата артисти се преструваха на лъвове. Отначало несъгласуваните им движения предизвикаха смях от страна на наемниците, но свирачът започна да реди история за два лъва, наречени Поглъщачите, които живеели сред пустинята и преследвали човеците. Гласът му се извисяваше и затихваше, а двамата му другари играеха ролята си. От време на време разказвачът подемаше пискливата мелодия. Смехът на наемниците секна; скитниците бяха добри. Забравихме, че това са двама мъже в дрипави кожи; на фона на гласа на разказвача и натрапчивата музика те се превърнаха в свирепи хищници, които напомняха за ужасяващата мастаба в Делтата.

— Много добре, много добре — прекъснах представлението аз. „Давещите се“ свалиха маските, ухилени до уши. — Приемам, че казвате истината, наистина сте артисти.

— Аатару! Аатару! — изправи се младата жена, изскочи от ъгъла, като ръкомахаше към скитниците от пустинята.

— Не сме кръвопийци — завайка се водачът и забърса потното си чело. — Някога бяхме четирима, сега сме трима — хвърли омразен поглед към капитана ми, а после посочи момичето. — Тя ни носи само лош късмет. Тя е вещица!

Сграбчих го за брадата.

— Какво сте й направили?

— Купихме я — изскимтя той и се опита да се освободи. — Купихме я от други скитници в пустинята. Възнамерявахме да я продадем за робиня. Достатъчно е хубава за дом на удоволствията.

— А вие получихте ли си удоволствието? — запитах властно аз. — Тя е египтянка. Знаете закона. Тя не може да бъде робиня — издърпах отново брадата му. — Сега ми кажи истината или там, където някъде са били четирима, ще останат двамина. Не сте купили момичето, нали?