Пол Дохърти - Прокобата Тутанкамон

— Стори ми се, че ще бъдат много подходящи — усмихна ми се Джарка. Посочи към вратата. — Можем да ги сложим от двете страни на входа; ще бдят над принца и ще му напомнят за баща му.

Статуите имаха младежки лица, с удължени очи и заоблени бузи — изкусна изработка. Огледах ги от всички страни. Бяха високи около два метра; инкрустираният ценен метал улавяше светлината и създаваше златист ореол около лицата им.

— Харесват ли ти, Ваше височество?

Клекнах пред Тутанкамон, който гледаше с отворена уста почти живите статуи от мистериозната съкровищница.

— Харесват ли ти, Ваше височество? — повторих въпроса си аз.

— Разбира се, че му харесват — намеси се Джарка. — Погледни само лицата им. Не забелязваш ли приликата между резбата и Негово височество?

Забелязал я бях: същата младежка закръгленост, същите ококорени очи.

— Пентжу — добави Джарка — и работниците смятат, че нашият фараон е поръчал статуите като дар за сина си, за да бъдат негови пазители. Доста разпространена практика.

Тутанкамон продължаваше да обикаля статуите, надзърташе под полите им, докосваше краката. Веднъж дори притисна малкото си лице в ръката на единия.

— Харесват ми — заяви той гордо. — Баща ми ги е поръчал, за да ме пазят. Джарка е прав. Те ще ме следват навсякъде. Ако вляза в Дома на вечността, те ще продължат да ме пазят. Те ще бъдат шабтите в собствената ми гробница край Тива…

— Нека този ден не идва милион години — изпяха работниците мигновено с приведени глави и се поклониха на принца.

— Кога ще отидем в Тива, чичо Маху? Анхсенамон казва, че…

— Какво казва Анхсенамон?

Завъртях се на пети. Принцесата, облечена в плисирана роба, стоеше до вратата и размахваше леко ветрило пред лицето си. В сенките зад нея стоеше Амедета с блеснали от лукавство очи.

— Е? — приближи се към мен Анхсенамон, скрила лице зад ветрилото.

— Говорим за завръщането в Тива, Ваше височество, но съм сигурен — усмихнах се аз, — че ти и дядо ти ще решите кога е най-подходящият момент.

— Решенията на дядо ни — хвана Анхсенамон принца за ръка — са си лично негови. Но ела, малки принце, искам да ти покажа едни риби и няколко нови жаби.

Изшляпаха навън сред облак от парфюм.

Когато мина покрай Джарка, Амедета прокара закачливо пръст по ръката му.

— Кога ще се върнем в Тива?

Джарка се приближи и ми направи знак да се отдалечим от работниците.

— Защо толкова бързаш? — попитах. — Тук храбрите ескадрони на полковник Небамум ни пазят от скалите. Тук принцът е в по-голяма безопасност, отколкото в Тива.

— Заради този град е — прошепна Джарка. — Шепот на недоволство. Хората започват да питат къде е Мерире. Знаят, че е избягал от Мемфис.

— Искаш да кажеш — отвърнах рязко, — че поддръжниците на Мерире тук нямат вест от предводителя си.

— Сигурно са загрижени и за това какво ще се случи в бъдеще. Видели са ковчезите и съкровищата, които нашите баржи отнасят.

— В такъв случай, Джарка, между всички нас има нещо общо и…

— Господарю? — капитанът на наемниците ми стоеше на входа с издадена долна устна и ме гледаше бясно. — Господарю, затворниците?

— Какви затворници? — изкрещях аз.

Спомних си съобщението от предишния ден и опитите му да се срещне с мен по-рано сутринта. Отидох до големия прозорец и погледнах надолу. Тутанкамон стоеше до езерото; дясната му страна бе започнала да увисва едва забележимо, сякаш кракът или глезенът му причиняваха болка. От двете му страни бяха двете жени: Амедета — права, Анхсенамон — клекнала. Разместваха лотосите и му сочеха нещо. Тутанкамон подскачаше от вълнение с ръка, подпряна на рамото на Анхсенамон. Реших, че Пентжу и другите лекари трябва отново да прегледат младия принц. Амедета ме погледна право в очите през рамо, сякаш знаеше, че през цялото време съм я гледал.

— Изглежда, Амедета много те харесва, Джарка.

— Тя флиртува с всички, господарю — гласът на Джарка бе съвсем сериозен. — Господарю, мисля, че капитанът на охраната ти става нетърпелив — насили се да се усмихне той.

— А, да — потрих ръка аз. — Хванали сте някакви скитници. Кажи ми защо трябва да представляват интерес за мен или теб? Престъпници ли са, контрабандисти?

— Мисля, че трябва сам да видиш, господарю. Не става дума толкова за тях, а по-скоро за онова, което открихме у тях.

Последвах го по стълбите към двора. Скитниците от пустинята бяха оковани в един ъгъл на сянка от палещото слънце. От тях се носеше смрад като от леговище на чакали. В друг ъгъл клечеше млада жена с тъмна кожа, гарвановочерна коса, разпиляна върху лицето. Седеше с кръстосани пред гърдите ръце, придърпани колене, сякаш бе свенлива и искаше да се скрие от скитниците от пустинята и пазачите им. Отидох при нея, клекнах и вдигнах една дървена купа.