Пол Дохърти - Прокобата Тутанкамон

Скитникът поклати глава, очите му се насълзиха от болка. Охлабих хватката.

— Загубихме се в източната пустиня — изпелтечи той. — Отклонихме се далече и стигнахме един оазис, Мястото на сухата вода. Или поне така му казват. Намерихме я там, криеше се под дърветата. Беше се хранила с фурми и каквото намери в оазиса. Отказваше да разкаже какво се е случило или как е попаднала там, само не преставаше да сочи на изток. Един от хората ми, онзи, когото убиха, се опита да й достави удоволствие, но тя се бореше като дива котка и сочеше ли, сочеше на изток. Решихме, че сигурно е оцеляла след някакво клане, но се зачудихме кой керван и кой търговец ще тръгне толкова дълбоко в пустинята. Накарахме я да ни заведе там. По пътя срещнахме местен водач, номад, който ни разказа страховита история за клане, което било извършено още по на изток. Накрая, след два дни път, стигнахме тъй наречената Долина на сивата зора. На входа на долината има оазис, остров на зеленина и извор на сладка вода.

— Какво намерихте там?

— Господарю, човек трябва да го види с очите си. Наричат я Долината на сивата зора. Аз бих я нарекъл Долината на костите. Скелети на мъже, жени и деца се белеят под слънцето, оглозгани от всякаква плът. Тук-там по някоя гривна или пръстен.

— Заклани?

— Открихме колчани стрели, счупени копия, но нищо повече.

— Колко души?

— Господарю, преброихме най-малко четири по двайсет, но вече се стъмваше и нощните хищници, огромни глутници хиени, обикалят в долината. Потърсихме съкровища, нещо, което да ни разкрие какво се е случило, но не намерихме нищо. Младата жена пищеше и показваше с ръце, така че си тръгнахме и се отдалечихме колкото можахме от онова зловещо място.

Наблюдавах двамата му другари, докато говореше. Кимаха в съгласие и си шепнеха. Върнах се в другия край на двора. Момичето продължаваше да стои предизвикателно.

— Аатару — повтори тя.

— Как се казваш? Откъде си?

Тя ме погледна неразбиращо.

— Името ти? Аз съм Маху.

Поклати глава.

— Маху — повторих аз. — А какво е твоето име?

— Мерт — отвърна тя.

— А, красиво лице — усмихнах се аз.

Върнах се при скитниците.

— Мястото на онова клане? Какво открихте там?

— Ужасяващо мрачно място, пълно с виещи хиени. Във въздуха непрестанно пляскаха крила, черни лешояди в небето. Страховито място, господарю, е онази призрачна дълга долина, където вятърът свири и прашните дяволи духат. Оазисът е при входа. Водачът ни каза, че долината е свещена.

Слушах думите на мъжа, без да отделям поглед от лицето на Джарка. Правеше се, че не обръща внимание на скитника, но лицето му бе пребледняло и влажно, сякаш е слънчасал.

— Познаваш ли това място, Джарка?

Отказа да отговори. Обърнах се пак към скитника:

— Вие сте наши пленници. Не, не — вдигнах ръка в знак на мир. — Ще бъдете и възнаградени, и компенсирани за смъртта на другаря ви, но само ако ни кажете истината и, при необходимост, ни заведете на онова място.

В отговор мъжът коленичи и зарови в опърпания си вързоп. Извади един пръстен с тъмночервен рубин и сребърна закопчалка със знака на Атон. После подаде един скарабей — тъмносин слънчев камък, изобразяващ изгряващото слънце между Свещените хълмове.

— Намерихме тези, господарю — погледна ме той изплашено. — Някои от женските скелети все още имаха коса, макар и изгорена от слънцето и вятъра — думите му увиснаха във въздуха.

— Хора от двора? — прошепнах аз.

Мъжът кимна.

— Хора, несвикнали с пустинята, господарю. Или са минавали, или са отишли, за да се срещнат с някого там. Заклани до един!

Зад мен Мерт започна да хлипа. Гледах жалкия скарабей и пръстена, някога собственост на някой благородник.

— Това е всичко, господарю.

— А останките? — попитах аз. — Скелетите?

— Повечето бяха групирани около оазиса, но намерихме и други близо до входа на долината, сякаш са избягали и са били догонени. Не посмяхме да влезем.

— Какво друго открихте? — попита Джарка остро и си проправи път напред. Понечи да сграбчи брадата на скитника, но аз бутнах ръката му.

— Нищо, господарю — изплака мъжът. — Кълна се в бога леопард и всичко свято.

Сграбчих Джарка за рамото и го издърпах настрана, после наредих на капитана на наемниците ми да заведе Мерт в женските покои и да я предаде на Анхсенамон. Със скитниците наредих да се отнасят като към наши гости, да бъдат заведени да се измият и преоблекат, а след това нахранени до насита. Хвалебствията и благодарностите им отекваха из двора. Аз отидох веднага в моя ках , стаята с архиви, където изкарах картите на източната пустиня. Развих най-добрите, сложих медни тежести в ъглите и казах на Джарка да се приближи.