Пол Дохърти - Прокобата Тутанкамон

— Чичо Маху! Чичо Маху! Защо не се смееш?

— О, много е смешно — захлупих дланите му в моите. — Просто си спомних нещо.

Не му разказах как като дете Ехнатон ненавиждаше жреците на Амон и им се подиграваше. Тутанкамон бе достатъчно интелигентен да забележи, че тази имитация не ми доставя удоволствие, и бързо се преобрази в Нахтмин, а после и в Джарка.

Използвах периода на подготовката, за да разгледам принца по-внимателно. Моментално отхвърлих тайните си съмнения, че може да е син на Пентжу. Колкото повече го гледах, толкова повече виждах в него Ехнатон. Подобно на баща си, Тутанкамон държеше на физическата чистота. Ако се случеше да разлее бира на робата си, веднага се преобличаше, а през деня често искаше ароматизирана вода, за да измие ръцете си. Обожаваше да втриват благовонни масла и парфюм в кожата му. Отдадох това на влиянието на Анхсенамон; сега тя изпълваше дните му.

Като цяло Тутанкамон беше мил и внимателен. Често изразяваше съжаление, че е убил двете костенурки, но понякога онази скрита злост се проявяваше. Случваше се да я уловя: раздразнение от някой слуга или захвърляне на парче патица, неопечена по вкуса му. По-сериозен инцидент имаше една седмица преди заминаването ни. Седях в градината и диктувах на писарите. Смехът на Тутанкамон и придворните дами внезапно бе изместен от силни викове. Изтичах от беседката при малката палмова горичка, където Анхсенамон, Амедета и Мерт се излежаваха на сянка. С тънка тояга в ръка Тутанкамон се бе привел над превит слуга. Разкрещя му се, а после започна да налага главата и раменете му с тоягата. Другите слуги гледаха безпомощно отстрани. При приближаването ми Анхсенамон спря да се смее и извика на Тутанкамон да престане, но обзето от ярост, момчето продължаваше да удря отново и отново, докато от устата и лицето на слугата не потече кръв. Изтичах и хванах тоягата. Тутанкамон не я пускаше. Лицето му бе притъмняло, посиняло от ярост, очите му гледаха свирепо, а устата бе разкривена, с пяна в ъгълчетата.

— Господарю — настоях аз, — пуснете я.

— Чичо Маху! Махни се! Този шмет — изрече ядно думата за роб той, — залових го, докато правеше та-та — погледна гневно злодея. — Опитваше се да извади собственото си семе. Хванах го зад онзи храст. Беше се омърсил. Оскверни тялото си в мое присъствие.

Издърпах тоягата от ръката му.

— Как смееш?! — изрева Тутанкамон насреща ми. — Ти също си шмет , Песоглавецо от Юга! Ти си омърсен!

Стоеше със свити юмруци, разтреперан от ярост. Вдигнах поглед. Амедета, Мерт и слугите бяха избягали. Анхсенамон ме гледаше хладно, с леко извърнато лице, очевидно доволна от сблъсъка. Тутанкамон използва случая да се нахвърли върху мен с юмруци. Хванах ръцете му и мигновено си спомних ужасяващия гняв на баща му.

— Господарю, не се чувстваш добре! — сопнах му се аз.

— Аз съм Богът леопард — изсъска той. — Аз съм Хор на Юга, Хор в Земята, Хор в Душата, Хор с Червените очи — опита се да се освободи и да последва слугата, който се бе отдалечил, пълзейки. — Аз съм владетелят на Двете земи — обърна се към мен. — Аз живея в истината.

Разтърсих го, ударих го леко по бузата. За частица от секундата яростта се изпари, тялото и лицето му се отпуснаха. Пуснах го и той изтича при Анхсенамон, скри се под ръката й и засмука палец.

— Той се омърси — прошепна. — Само принцът може да изкарва сам семето си.

Ръката на Анхсенамон висеше точно над чатала на момчето. Зачудих се на какво ли го бе научила.

— Това често ли се случва?

— Питай шпионина си Джарка.

— Ще го направя. Той пази момчето. Не е шпионин.

— Докога, чичо Маху? — попита Анхсенамон с ококорени в престорена невинност очи. — Колко време ще ни пазиш? Седмиците преминават в месеци, месеците — в години. Бъдещият ми съпруг — обърна се и нежно целуна челото на Тутанкамон тя, без да откъсва поглед от мен — един ден ще трябва да се покаже и да тръгне в светлината на слънцето. Не може вечно да се крие.

— Когато му дойде времето.

— Времето вече е дошло — изстреля тя и се наведе към мен. — Чух какво се говори. Градът не е безопасен. Защо отиваш в пустинята, чичо Маху?

— Много добре знаеш защо, господарке. Сигурен съм, че дядо ти те е осведомил в писмо, да не говорим за собствените ти шпиони сред писарите ми. Атонистите бяха заклани на изток в пустинята. Лорд Мерире се е измъкнал и се опита да ме убие.

Анхсенамон се усмихна тънко.

— Дядо винаги е казвал, че Мерире е глупак.

— Само че опасен.