Пол Дохърти - Прокобата Тутанкамон

— Защо не можем да се върнем в Тива?

— Защото аз съм пряк настойник на принца. Ще се върнем, когато трябва — станах, поклоних се и се оттеглих.

— Чичо Маху! Чичо Маху!

Обърнах се. Тутанкамон тичаше през тревата с протегнати ръце. Клекнах и той се хвърли в обятията ми. Усещах ръцете му на врата си, топлата му буза до моята.

— Съжалявам, чичо Маху.

Отдръпнах го от себе си.

— Защо го направи? — попитах.

— Не знам — погледът му бе отнесен. — Не знам, чичо Маху. Имам чувството, че кръвта ми ври. Спомням си кой съм.

— Да не би Анхсенамон… — погледнах навитата под дървото красива кобра, която ми се усмихваше ведро. — Анхсенамон ли ти казва кой си?

— Тя ми казва всичко — прошепна Тутанкамон. — Казва, че ще бъдем велики цар и царица. Аз ще бъда Хор на Юга. Името и силата ми ще достигнат до всички краища на света. Ляга до мен в леглото, милва тялото ми и шепне сладки неща.

— Сигурен съм, че е така — пуснах ръцете му. — Запомни, господарю, ти си принц. Като войник на обучение. Не трябваше да биеш онзи слуга!

— Но той беше мръсен! — гневът се появи отново. — Беше омърсен. Не може да върши такива неща в наше присъствие.

— На колко години си, господарю?

— Скоро ще стана на осем.

— Скоро ще станеш на осем.

Понечих да обхвана лицето му в длани, но той отстъпи, поклони се едва и се върна при сестра си.

По това време Пентжу вече се беше пренесъл в двореца. Исках го там като настойник, когато тръгвам за пустинята. Помолих го да прегледа принца внимателно. Преди го правеше непрекъснато, но напоследък Анхсенамон все по-често се намесваше с някакво измислено извинение, че моментът не е подходящ. Този път обаче поисках да доведат принца в покоите ми. Цял следобед лекарят си говори с него, караше го да тича и скача, докосваше тялото му, задаваше му въпроси. Поиска да изляза, тъй като Тутанкамон не обичаше да го преглеждат в присъствието на други, с изключение единствено на Анхсенамон. По-късно с Пентжу вечеряхме сами крехко запечена патица — любимото ни ястие още като Чеда на Кап. Онази вечер забелязах колко се е състарил: беше по-отпуснат, вените по бузите и носа му се открояваха. Чукнах бокала си в неговия за наздраве.

— Докторе, излекувай се. Прекалено много пиеш.

— Лекувам се! — отвърна той остро. — Виното ми помага да забравя миналото, Маху. Прогонва призраците, които се тълпят по ъглите. Жена ми, децата ми, роднините ми, принцеса Хийа — прехапа устна.

— А принцът?

Пентжу погледна към стаята. Седяхме на балкона, място, където обичах да вечерям и което бе строго охранявано срещу подслушвачи.

— Болен ли е принцът? — попитах.

— Не повече от баща си — отпи от виното си Пентжу. — Има болки в крайниците и е наследил болестта на баща си. Със съзряването — разпери ръце лекарят — раменете му ще стават все по-широки, но също и ханшът. Ще има изпъкнал корем и гръден кош като на баща си. Дланите и пръстите на ръцете и краката ще бъдат по-дълги от нормалното.

— Като на баща му?

— Като на баща му, но не толкова силно изразени.

— А пристъпите?

Пентжу се засмя тихо.

— Маху, както и по-рано ти казах, мога да обясня как бие сърцето, какво е причинило червей в червото или симптомите на някаква болест. Но човешката душа? И което е по-трудно, детската? Той е син на Хийа, наследил е нейната нежност. Но е и син на Анхсенамон — взе едно парче твърдо сирене, направено от осолена извара и го подуши. — Много вкусно — каза замислено и си отряза.

— Но е син на баща си, така ли? — настоях аз.

— Вечният следовател… — въздъхна Пентжу. — Винаги с въпрос. Да, той е син на Ехнатон. Страда от онова, което учените ми колеги наричат приливи на кръв, и тогава става буен. С порастването може да започне да получава и пристъпи, да страда от болестта на падането.

— Може ли да зачене наследник?

— Момчето е само на осем — смръщи се Пентжу. — Пенисът и мъжествеността му са въпрос на бъдещето. Не виждам защо не.

— Възможно ли е някога — попитах аз — да стане като баща си?

— Никой не може да е като Ехнатон — засмя се тихо Пентжу. — Много зависи от следващите няколко години. Време е да се върне в Тива; трябва да забрави всичко, свързано с Атон.

— А Анхсенамон?

— Ах, тук вече си загубил играта, Маху — лекарят се приведе над масата и прокара език по зъбите си. — Колкото повече расте момчето, толкова ще расте и нейното влияние. Нищо не можеш да направиш, освен евентуално да убиеш Анхсенамон!

Сега често се питам дали не трябваше да се вслушам по-внимателно в диагнозата на Пентжу. Какво щеше да стане, ако Анхсенамон бе умряла, а Тутанкамон се бе оженил за друга? Но тя бе закриляна от бродещата сянка на дядо си и други от шайката от Ахмин. Анхсенамон бе със сигурност достатъчно лукава да направи всичко. Бе взела Мерт под крилото си, младата жена бе разцъфнала с истинската си красота. Като истински подмолни кучки, Анхсенамон и Амедета скоро доловиха интереса на Джарка към красивата млада жена. Нищо не й отказваха; често сплитаха косата й в мрежа от многоцветни ивици с перлени краища. На краката и глезените й проблясваха златни гривни; великолепна огърлица от корнелий подчертаваше шията й; най-фини ленени роби обличаха красивото й тяло; поръбен с лилаво шал бе загърнат около раменете й, а краката й бяха обути в сандали със сребърни ремъци. Научиха я да изрисува лицето си с помощта на зелен въглен, който да подчертава очите й, подаряваха й от най-скъпите парфюми. Често ни канеха на вечеря и двете хитруши седяха и се наслаждаваха как аз и Джарка се надпреварваме за вниманието на Мерт. Надпреварата бе в крайна сметка неравна. Мерт мълчеше, но можеше да говори с очи. Джарка бе избраникът. През седмиците преди военната експедиция двамата се сближиха. Джарка я придума да говори. Често ги заварвах да си говорят на своя език, макар че тя нито веднъж не разказа какво се бе случило в Долината на сивата зора. Вместо това просто се умълчаваше, клатеше глава и се затваряше в собствения си вътрешен кошмар.