Пол Дохърти - Прокобата Тутанкамон

— Откъде знаеш това? — попита Джарка.

— Открихме колелото на едната колесница, вероятно паднало при преследването на оцелелите. Генерал Нахтмин е ръководил клането по заповед на лорд Ай. Повечето от намерените стрели принадлежат на кушитски стрелци, които подкрепят различните ескадрони колесници. Открихме и кърпа за глава на представител на имперския легион. Не всичко е вървяло по плана на генерал Нахтмин; атонистите са се отбранявали. Нападението е започнало в близост до оазиса. Част са избягали в пустинята, където са загинали или са били убити от преследвачите или пустинните обитатели. Останалите са се скрили из пещерите в долината. Войската на Нахтмин трябва да се е задържала тук дни наред, за да издири оцелелите; съгледвачите откриха следи от лагерните им огньове и отходните ями.

— А Мерире?

— Подозирам, че Мерире и група войници — вероятно наемници и писари — са избягали в самото начало на клането. Сигурно са се укрили и изчакали, а после са тръгнали към реката по заобиколен път.

Прекъсна ме силен вик, по-скоро писък на жена в траур, остър вик на мъка от сърцето, който отекна в целия лагер. Завъртях се. Мерт бе коленичила на земята, скубеше косата си и удряше юмруци в гърдите си. Беше се приближила безшумно, приседнала и чула думите ми. Дори и да я бе видял, Джарка не каза нищо, вече свикнал с неотменното й присъствие. Маат я бе докоснала — истината за случилото се бе разбудила съзнанието й. Джарка остави настрана таблата за писане и изтича да я успокои; клекна и я прегърна през раменете. Остана коленичила поне един час, люлееше се напред-назад със затворени очи и обляно в сълзи лице. Слуги и стражи, сепнати от виковете й, дотичаха да видят какво става. Аз ги отпратих и поръчах да донесат чаша вино с капка опиум. Джарка я накара да го изпие и между риданията тя ни разказа своята версия за случилото се.

Тя, баща й и двамата й братя били част от ескорта от хабиру. Приели задачата без колебание, тъй като им били обещани щедри възнаграждения, а също и заради приятелството им с много от атонистите. По думите на Мерт, лорд Туту бе извел хората си от крепостта Бухен и се бе присъединил към другите от Тива. Събрали се в един оазис на североизток от Тива, където хабиру ги посрещнали. Говореше за най-малко четиристотин души, множество товарни животни и коли, запасени с провизии и охранявани от наемници. Пристигнали в Долината на сивата зора, където към тях се присъединили Мерире и други от групата. Били с висок дух, решени да напуснат Египет, да прекосят Синай и да влязат в Ханаан. Лорд Туту бил ханаанец по рождение — вярвал, че в новите земи ще могат да почитат своя бог под закрилата на хетския цар, както и всички ханаански васали, врагове на Египет.

Атмосферата в лагера била празнична. Атонистите истински вярвали, че ще избягнат гоненията. Много от тях таели надежда, че в Ханаан техният водач Ехнатон отново ще се появи. Около лагерните огньове непрекъснато се говорело за това. Също така възлагали големи надежди на обещанията на лорд Ай. Страхували се единствено от войска от Мемфис, предвождана от Хоремхеб, и от онези египетски патрули, които пазели синайските мини. Лорд Ай обаче бил обещал военен ескорт. След пет дни чакане той най-накрая пристигнал: ескадрони колесници, корпус нубийски стрелци и мемфиски пешаци от един от имперските легиони край Тива. Генерал Нахтмин се бил заклел тържествено да дойде и видът на знамената му със сигурност щял да осигури безопасно напускане на Египет. Той бил сърдечен, говорел с Мерире и Туту като с добри приятели и съюзници. По-късно същия ден започнало клането. Лагерът тъкмо се подготвял за вечеря. След дъжд от стрели колесниците връхлетели, следвани от пешаците. Част от атонистите останали и се били; лорд Туту и група жреци избягали навътре в долината.

— А Мерире? — попитах аз. — Първожрецът?

— Той не беше там онази вечер — изтри очи Мерт. — Точно така: ние, съгледвачите хабиру, останахме в покрайнините на оазиса. Антуражът на лорд Мерире винаги излизаше в пустинята малко преди залез.

— За да направят жертвоприношение — обобщи Джарка.

— Значи така са се измъкнали — прошепнах аз. — Вероятно са тръгвали запасени с храна.

— А ти как избяга? — попита Джарка.

— Скрих се в оазиса. Сега си спомням. Бях под един храст с лице в пръстта. Престорих се на умряла. Хората на Нахтмин дойдоха. Започнаха да грабят и събличат труповете. Не ме забелязаха. Лежах така цяла нощ. На сутринта Нахтмин вече беше навлязъл в долината и беше завардил изхода. Намерих мях с вода, вързоп с хляб и сушено месо. Тръгнах навътре в пустинята. Скитниците ме намериха, а останалото знаете. Не видях почти нищо от клането, но — затвори очи тя — никога няма да забравя писъците: мъже, жени, деца, семейството ми. Някои бяха заспали. Други се събираха около казаните с храна. Повечето не бяха въоръжени.