Пол Дохърти - Прокобата Тутанкамон

Седнах на една издатина и погледнах Джарка.

— Питам се, Джарка, какво ще си помислят генералите Хоремхеб и Рамзес, като видят тези рисунки? Няма да им отнеме много време да осъзнаят, че хабиру са потомците на царете пастири, съюзниците на омразните хиксоси. Че те представляват огромна опасност за Египет с идеята си за Единствен бог, за Месия, за това, че са избран народ. Ще обявят война на хабиру. Ще ги изтрият и ще подемат най-свирепата кампания в Ханаан, за да изтръгнат корените на твоя народ. Знаеше ли за това?

Джарка отиде и взе колчана и мощния си лък.

— Какво възнамеряваш да правиш, Джарка? Да ме убиеш? Страхуваш се, че ще изпратя вест на генерал Хоремхеб в Мемфис или на жреците на Амон в Тива? За свещеното място, където народът ти се спирал, като прекосявал Синай, за да влезе в Египет? Място, където си спомняли за миналото и погребвали мъртвите си? Ето защо лорд Мерире и Туту са дошли тук! Не знам дали са от твоето племе; така или иначе те са отличен пример за това как идеите на народа ти могат да подчинят душите дори и на най-образованите египтяни. Това е искал Ай Нахтмин да открие. Какво искаш да правиш с него, Джарка?

Джарка обтегна тетивата на лъка си.

— Какво ще правиш ти, господарю? — отстъпи така, че лицето му остана скрито в сенките.

— Ще побеснея, ако си позволя да мисля, че приятелят ми, човек, на когото гледам като на свой син, възнамерява да ме убие.

— Не те заплашвам — пристъпи на светлината той, — но те умолявам в името на всичко свято…

— Да го унищожа? Разбира се, че това ще направя. Долината вече е осквернена. Само въпрос на време е някой от веселяците сред наемниците ми да се раздрънка за тези пещери и как лорд Маху и Джарка били много заинтригувани от една конкретна. Рано или късно генерал Рамзес ще изпрати тук собствени войници и те ще преровят цялата долина, докато не я намерят. Така че, Джарка, остави лъка и донеси колкото мяха с масло успееш да намериш.

Работехме бързо. На свечеряване вече бяхме накиснали пещерата и всичко в нея: мумиите, труповете на Туту и хората му и преди всичко рисунките. Хвърлихме вътре факли и единият склон се освети в пламъци, които изскачаха и пърлеха прещипа и храстите наоколо. Черни стълбове дим нахлуха в долината и се извиха към небето. Така и не проверихме доколко огънят си е свършил работата; нямах търпение да се върна в лагера и да се приготвя за потеглянето на следващия ден. Войниците бяха непокорни, отчаяни да си отидат, уморени — както един от тях извика — от мъртвите и ужасяващите нощни ловци.

Удвоих стражата. Съгледвачите ми бяха докладвали, че са забелязали огромна глутница хиени, водени от страховит звяр, когото хората ми бяха нарекли Сет, защото не се страхуваше от огъня или оръжията ни. Присъствието на толкова много свежа плът, сладката миризма на готвено и съблазняващата прясна вода ги бяха подлудили. По време на третия час на нощта цялата глутница нападна лагера. Ако бях суеверен, бих си помислил, че тези зверове са обладани от зъл дух: нападаха умело и лукаво. Решиха, че входът на обръча е слабото място; възползваха се и от пролуките между колите. При първия удар се съсредоточиха върху двама пазачи, скочиха върху колите и почти ги бяха разкъсали, преди те да успеят да вдигнат тревога. Пролуката, която разчистиха, позволи на останалите да проникнат в лагера. Събудих се от писъци, рев на рог, викове и указания от мъжете. С Джарка изскочихме от палатката и видяхме противните сенки. Не нападаха толкова нас, а по-скоро се опитваха да си проправят път до редиците с коне, които бяха по-лесна плячка. Звуците и гледката бяха ужасяващи. Полудели от страх коне скъсваха поводите, едни тропаха из лагера, други намираха пролука към пустинята, където ги чакаха останалите от глутницата. Нощ на пронизващи писъци и горещи пръски кръв. Хиените бяха умни. Нападаха единици, но стояха настрана от онези, имали достатъчно благоразумие да се организират в кръг или квадрат с насочени копия, щитове или острите шипове на стрелците.

Онази нощ загубихме шестима мъже и около двайсет коня. По-късно се наложи да умъртвим още шест животни и ни трябваше почти час, за да разчистим лагера. Убихме поне осем от глутницата, включително и водача, но те бяха получили онова, за което бяха дошли. Реших да вдигнем лагера незабавно и да избягаме от това място. На зазоряване вече се движехме и бяхме оставили хиените като победители на бойното поле с надеждата, че плячката от предишната нощ ще ги задоволи поне за известно време. Изоставихме много от колесниците си и спирахме само за да раздадем вода, когато пладнешката жега стана непоносима. Вървяхме през деня, а нощем спирахме за кратка почивка; единственият начин да успокоим хората и да наложим поне някакъв ред бе да оставим възможно най-голямо разстояние между себе си и Долината на сивата зора.