Пол Дохърти - Прокобата Тутанкамон

След четири дни усилен преход хората бяха посивели от изтощение, а животните започнаха да отпадат, но дори и най-тревожните от знаменосците се съгласиха, че опасността е вече зад нас.

Спряхме за почивка при един оазис, където огромна стела на Тутмос II гръмко обявяваше, че това място е във властта на Египет, а водата му принадлежи на фараона. Бяхме толкова жадни, прегрели и уморени, че нямаше да ни направи впечатление дори да беше собственост на Поглъщачите от Подземния свят. Отпочинахме и преброихме загубите: общо около две дузини мъже и около трийсет животни. Продължихме прехода в някакво подобие на ред, разтревожени от растящия интерес на скитниците в пустинята, които вече знаеха, че нещо се е случило, и осъзнаваха, че силите ни са значително отслабени. Наредих на мъжете да сложат бойните сбруи и да се придвижват в очакване на нападение. Скитниците веднага забелязаха това и изчезнаха. От време на време се промъкваха покрай нас, душейки за слабост или изостанали.

Пет седмици след потеглянето от Долината на сивата зора достигнахме скалистата безплодна земя, която водеше до източните скали и Ахетатон отвъд. В града влязохме на зазоряване, но веднага разбрах, че нещо не е наред. Улиците бяха оживени както обикновено, пазарите се готвеха за деня, но мрачни погледи и мърморене подсказваха, че присъствието ни не е желано. Дворецът бе силно укрепен и охраняван. Небамум държеше повече да ни разкаже какво се е случило в града, отколкото да слуша нашите преживелици в Червените земи. Пожелах веднага да видя принца. Щом се уверих, че е добре, се срещнах в градината с Небамум и офицерите му. Седнахме в кръг под сянката на един чинар. С Джарка бяхме отмили мръсотията и прахта и се бяхме избръснали. Бях безкрайно уморен, всичко ме болеше.

— Говорих с хората си — започна Небамум. — Описаха ми експедицията ви до мястото на онова клане.

— Лорд Ай и Царският кръг — отвърнах аз — ще бъдат осведомени съвсем скоро.

Небамум се усмихна леко на високомерния отговор, а офицерите ме погледнаха злобно. Единият заговори:

— Загубихме добри мъже и коне.

— Конете умират! — срязах го аз. — А задължение на войниците на фараона е да жертват живота си, ако се наложи.

— Какво открихте? — настоя Небамум. — Нима е била необходима тази смърт? Разказаха ми за глутница хиени, обсебени от демони, за скелети, за ужасяващо клане. Запалили сте някаква пещера навътре в долината.

— Както вече казах — захапах един грозд аз, — лорд Ай ще бъде осведомен.

— Той вече изпрати официални нареждания.

— Видях ги — отвърнах. — Писарите ме посрещнаха с тях. Същата стока: не правете това, не правете онова. Онова, което ме интересува, полковник Небамум: до каква степен е безопасен този град?

— Лорд Ай и неговият Царски кръг — стана агресивен Небамум — не одобряват твоята експедиция, както и генералите Хоремхеб и Рамзес. Не виждат смисъла; принцът и царското семейство бяха изложени на опасност.

— Което означава, полковник — отвърнах рязко, — че аз ви имам повече доверие от тях. Достатъчно сме се заяждали. Кажете ми за града?

— В града кипят недоволство и смут. Извършени бяха нападения над чиновници, а също и срещу наши войници. Забранил съм да се ходи в пивници или на пазара; пред портите се събират групи.

— Какво искат?

— Уверения, че градът ще остане непокътнат, че ти, господарю, и, разбира се, Негово височество, няма да ги изоставите. Говорят за прехраната си, за верността си към Египет. Не са се преместили тук, за да живеят в град, който ще бъде оставен да загине.

— И са прави. И двамата знаем, полковник, както и всички останали, че веднага щом лорд Ай подготви нещата в Тива, принцът ще се върне там, за да се ожени за принцеса Анхсенамон и да бъде коронясан за Владетел на Двете земи.

— Колко опасно е това недоволство? — попита Джарка.

Небамум разпери ръце.

— Случайни нападения, шумни сблъсъци, хвърляне на камъни. Става все по-трудно да докараме продукти от пазара. Ако не бяхте с военен ескорт, щяха да са ви нападнали. Лорд Маху, трябва да напуснем града; трябва да тръгнем възможно най-скоро.

Помислих за съкровищата, личната ми собственост, ковчежето с тайни документи, зарито навътре в моята градина.

— Предлагам да изоставим всичко — настоя Небамум. — Бойните баржи са готови. Можем да сме далече оттук още днес, да оставим този град да гние.

— Значи, полковник, имате новини и от генерал Хоремхеб. Как е той?

— Иска този град да бъде заличен и Атон да бъде забравен — обяви един от офицерите на Небамум нагло.