Пол Дохърти - Прокобата Тутанкамон

— Уверявам те — настоя Небамум, — че ако не напуснем веднага, дворецът ще бъде превзет. Ще последва кървава баня.

Избърсах потта от челото си и кимнах. Издадохме заповеди. Много от слугите вече бяха избягали. Наемниците ми също вече бяха надушили накъде духа вятърът. Ако бунтовниците успееха да превземат замъка, битката щеше да е люта, от стая в стая, от двор в двор. Те също искаха да се махнат.

По залез-слънце се събрахме в главния двор. Небамум се съгласи да изостави колесниците си. Щяхме да се сражаваме на крак. Тесните улички, да не споменаваме опънатите през тях въжета, правеха използването на колесници напълно безполезно. Наредих да се донесат от оръжейната всички налични щитове, подредихме се в защитна стена по шест редици от всяка страна. Царското семейство се намираше в средата. Небамум командваше предната линия, а аз защитавах гърба ни.

Изчакахме залязващото слънце да заслепи нападателите, после наредих портите да се отворят и започнахме придвижването си по Улицата на лъвовете към реката. Небамум вече беше изпратил облечени като слуги съгледвачи да предупредят баржите за пристигането ни. Битката беше кървава. Посрещна ни градушка от снаряди, стрели и камъни; не можехме да спираме за ранените. В центъра принцът и Анхсенамон бяха пазени от царски щитоносци. Изпитах истинска обич към момчето и сестра му, които не показваха никакъв страх при неспирните атаки на бунтовниците, отчаяно опитващи се да пробият линията. Издигнахме царското знаме в знак, че принцът е част от групата; това намали силата на атаката; вражеските водачи не желаеха да проливат царска кръв.

Разстоянието от двореца до реката не беше повече от три километра, но ни се стори безкрайно. Отначало се придвижвахме бързо и изненадахме бунтовниците, но веднага щом осъзнаха какво става, те се втурнаха по страничните улички успоредно на нас. Небамум не спираше нито за миг, за да не ни обкръжат. В мрака виждах къщите от двете ни страни, надвесените над нас гротескни статуи и чувах свистящите във въздуха стрели. Вървях в задните линии и наблюдавах нападателите. От време на време някой щитоносец падаше, но нищо не можехме да направим. Ожесточеният ръкопашен бой продължаваше. Колкото повече приближавахме реката, толкова по-отчаян бе сблъсъкът, но накрая стигнахме. Баржите бяха готови. Редиците на Небамум се отвориха и принцът, природената му сестра и слугите им се качиха бързо на първата баржа, а стрелците на борда изстреляха порой от стрели над главите ни. Щом се уверихме, че принцът е в безопасност, останалите го последваха. Сформирахме коридор и с падането на здрача защитният ни обръч започна да оредява. Баржа след баржа се приближаваха и поемаха на борда си колкото можеха, след което се оттегляха. Бунтовниците не бяха предвидили това. Нямаха власт над водата, а капитаните на нашите баржи бяха опитни речни бойци.

Разтревожих се. Дали щеше врагът да премаже отслабените ни сили? Битката продължи на светлината на факлите, мъже пищяха и се биеха, телата боляха от изтощение. Усетих хладния вятър откъм реката, миризмата на гниеща растителност, плисък на вода. Ариергардът ни бе достигнал пристанището и се разпръсна. Мъжете се скриха. През известен период един от знаменосците извикваше и следващата група се отделяше и се впускаше в бяг, за да се качи на баржите. Няколко не прецениха добре разстоянието и паднаха във водата. Виковете на ранените и умиращите размърдаха близкото свърталище на крокодили. От баржите прозвучаха предупредителни викове, във водата бе изсипано масло и мястото бе обсипано със запалени стрели. Писъците откъм реката бяха сърцераздирателни. Нападателите внезапно се оттеглиха.

— Какво става? — извиках на един офицер.

Рев откъм реката ме накара да се обърна. Баржите ни представляваха дълги тъмни сенки наред водата, осветявани тук-там от факли. С изненада установих, че се бяха появили и други баржи, очевидно бойни, разветите им знамена трепкаха на светлината. Това бяха личните знамена на лорд Ай — Златният Хор, Соколът на Египет. Бунтовниците се оттеглиха. От новите баржи слязоха войски наемници, стрелци, тежка пехота, които моментално навлязоха в града, докато друга войска приближаваше откъм източните скали.

— Добре ли си, лорд Маху? — огледах се. Нахтмин в целия си блясък на генерал, с яки за храброст на врата, свали кожения си шлем. — Изглеждаш доста смутен, лорд Маху. Ела с мен! Лорд Ай нареди.

Покатерих се на чакащата малка лодка. Стигнахме до една от бойните баржи. Покатерих се по въжена стълба; на палубата светеха маслени лампи. Зърнах принца и Анхсенамон, седнали върху възглавници под кървавочервен навес, захапали безгрижно по един плод. Тутанкамон скочи на крака с намерението да изтича да ми покаже меча, който Ай му беше дал, но от сенките пристъпи една фигура. Разпознах усмихнатото изрисувано лице на лорд Майа, ковчежника.