Пол Дохърти - Прокобата Тутанкамон

— Лорд Маху — изрече с равен глас той, — арестуван сте.

Оставих ги да ме ескортират извън залата, по стълбите към покоите ми и това, така да се каже, бе краят на дните ми като настойник на принца. На следващата сутрин бях призован на среща на Царския кръг. Накараха ме да стоя като затворник, докато Ай, в качеството си на първи министър на фараона, изброяваше обвиненията срещу мен: занемаряване на задълженията ми в Ахетатон; излагане на опасност на принца; глупавото ми приключение (по неговите) думи с похода в Източната пустиня; бунтът в града; неспособността ми да защитя принцеса Анхсенамон.

Обвиненията представляваха списък неясни, празни думи. Огледах се наоколо за подкрепа. Хоремхеб и Рамзес избягваха погледа ми. Хюйи и Майа седяха на възглавниците си с наведени глави. В крайна сметка присъдата ми бе домашен арест в голямо имение близо до пътя извън Тива. Пентжу, който също бе включен в обвиненията, бе обявен за официално опозорен. Къщата се намираше на пет километра на север от Тива и много подобна на тази, в която съм задържан в момента — с помощни постройки, градини и висока ограда, зорко пазена от войници на Нахтмин. Пентжу прие съдбата си без протести и се шегуваше как ще се устроим като стара семейна двойка. Дадени ми бяха няколко слуги и имах право да избера десет от наемниците си, които да ме придружат. Попитах дали има доброволци и прекрасните момчета не се поколебаха. Заведоха ни в имението и бяхме заплашени със смърт и изгнание, в случай че решим да напуснем.

С Пентжу разделихме къщата и всеки си избра покои. Никой не се оплака. В сърцето си знаех, че сега не е нито времето, нито мястото. Понякога Пентжу ме питаше защо се стигна дотук. Отвръщах му със същия въпрос. В първите няколко мига възможните отговори се блъскаха в главата ми. Накрая стигнах до лесното и грубо заключение, че просто вече не бях необходим. Службата ми на началник на полицията бе поета от Собек, който често ме посещаваше. Нямаше злоба или отмъщения. Собек просто бе успял. Беше понапълнял. Често го дразнех заради шкембето и понатежалата челюст. Седяхме под някой чинар в градината, пиехме вино и си припомняхме подвизите си в лагера на хетите. Изборът на Собек за началник на полицията беше добър: като бивш беглец той познаваше всеки трик и всяко движение на онези, които преследваше. Носеше ми новини от Тива и Египет. Как Хоремхеб и Рамзес сега отговаряха за гарнизоните на север от Мемфис, занимаваха се да укрепват защитата на Египет, набираха нови войски и формираха ескадрони колесници. Хоремхеб отсега планираше славния ден, в който египетските сили ще прекосят Синай и ще нахлуят в Ханаан. Ахетатон почти не се споменаваше; беше оставен да загине. След бунта беше изоставен, дворците, храмовете, алеите с колонади, улиците и парковете бяха предадени обратно на пустинята. Кладенците бяха засипани, каналите — пресъхнали; само за две години той се бе превърнал в свърталище на просяци и престъпници.

Собек често ме питаше защо бях приел съдбата си толкова покорно. А какво друго можех да направя? Когато вече не се грижех за принца, се уморих от борбата, от кръвопролитията и насилието. Исках мир, място да се подслоня и помисля. Подобно на ручей сред скалите, животът ми внезапно бе поел в нова посока. Хоремхеб и Рамзес ме посещаваха. Бяха заинтригувани от приключенията ми и често ме разпитваха за последните дни на Ехнатон. С течение на месеците посещенията им ставаха все по-редки, но когато идваха, винаги носеха дарове и уверения в приятелството си, а разговорът винаги се завърташе около хората на Атон и племената хабиру.

Джарка и Мерт се преместиха при мен, като заявиха, че предпочитат самоналожено изгнание пред живот в двореца. Имението имаше множество стаи и достатъчно голяма градина за поне три домакинства. Ожениха се и само след няколко месеца Мерт забременя. Джарка се върна към старата си роля на мой съветник. Съветваше ме да не казвам почти нищо на Хоремхеб и Рамзес и същевременно ме предупреждаваше кои са шпионите на лорд Ай в домакинството. Собек беше най-честият ми посетител. Донасяше новини от двореца, слухове и клюки като повей на вятъра. Разпитвах за младия фараон, единствения, за когото наистина ме беше грижа. Според Собек Тутанкамон много рядко се показваше и се криеше в сенките. На практика лорд Ай и неговата внучка Анхсенамон бяха истинските владетели на Египет. Разказах на Собек за похода си в Червените земи, за странната пещера и опасните рисунки. Показах му и документите, които бях намерил до жалките останки на лорд Туту. Най-много го заинтригува рисунката на стареца. Дълго време я разглежда и внезапно избухна в смях.