Пол Дохърти - Прокобата Тутанкамон

— И поуката е?

— Така действа лорд Ай. Той те мами, омагьосва те, а после можеш да виниш единствено себе си.

— Маху, не можеш ли да кажеш и една хубава дума за него?

— Да, брат му Нахтмин е много по-лош!

Вярно, Собек беше бивш водач на бандити и крадци, но в него имаше своеобразен вид благоприличие, което неотдавнашната му женитба за възпълничката, пращяща от енергия дъщеря на един високопоставен тивански търговец сякаш бе изкарала на преден план. Беше доволен от света и в мир със себе си. Молех се да остане достатъчно бдителен, че да усети мрака в душата на генерал Нахтмин, мъж с каменно сърце и никаква доброта, убиец по рождение, свиреп боец, посветен на харизматичния си по-голям брат. Сега Нахтмин беше главен писар, главнокомандващ на южната армия на Египет, легиони, ескадрони колесници, полкове стрелци и наемници. Използваше тази войска, за да избива скитниците, които бяха дошли от пустинята в търсене на лесна плячка; да изтребва тях, както и всяка друга заплаха за властта на брат си. Грабители на гробници вече не плячкосваха Некропола или Долината на царете. Нахтмин ги излови и ги набучи на колове по пътищата и скалите.

— Крадците се опитаха да отнесат съкровището — обясни Собек и отпи от виното си. — Бандитите знаят всичко за съкровищата, пренесени от Ахетатон. Просто ме е яд, че не си взех своя дял — засмя се Собек. — О, виждам, че все още пазиш двете статуи.

— А, да. Пентжу ги получи като дар от двореца заради грижите си за младия фараон. Единственият подарък, който получи. Постави ги на входа на Колонната зала. Между другото, какво стана с останалото съкровище?

— Нека го кажа така: в Тива няма да срещнеш нито един просяк, Маху. Нахтмин ги изпрати в Долината на царете на тежък труд; да копаят новите гробници. Мъже, жени, деца, след месец всички бяха мъртви.

— Защо нови гробници?

— Отначало съкровищата от Ахетатон бяха временно складирани в гробниците и погребалните храмове на старите фараони. Сега Ай ги пренася на място, известно само на него, Нахтмин и другите от шайката им.

Известно време мълча.

— Има известна полза от него — измърмори той. — Говоря за генерал Нахтмин. Убийствата престанаха. Прерових навсякъде за Мерире и кликата му. Изпариха се като дим.

— Изклани, затрити?

— Не — въздъхна Собек. — Избягали са, но не знам къде, вероятно отвъд Синай, което пък ме навежда на един друг въпрос.

Посочи градината: Джарка и Мерт седяха до Езерото на чистотата и гледаха как синът им Имотеп лази като буболечка наоколо. Наведох се към него.

— Да не би да са в опасност?

— Засега не. Но ти останаха верни. Джарка можеше да напусне. Щях да му намеря някаква служба в двореца или някой храм. Още повече да не забравяме, че и двамата знаят за клането — Собек потропа с нокти по чашата си. — Не преставам да се питам защо те подкрепиха?

— Не си ли чувал за преданост и приятелство?

Собек само потърка ухо, навик, когато беше подозрителен.

— Мисля, че Джарка е тук да те следи, Маху, макар че не знам каква е причината.

— Защо си се загрижил за него точно сега?

— Не, не съм се загрижил за него. Сигурен съм обаче, че генерал Рамзес много би искал да ги разпита и ще ти покажа защо.

След четири дни Собек дойде по тъмно. Пишех в дневника си и описвах вечерния хлад, аромата на градината, там където цветните маслени лампи светеха и танцуваха като светулки. От реката долитаха разнообразни звуци — ревът на хипопотамите, който почти заглушаваше заглъхващата песен на птиците, и забързаният хор от жаби. Седях на покрива на къщата, взирах се в акака , както поетите наричат звездите, „цветята на небето“, разцъфнали в светлина на фона на нощта. Тази хармония бе нарушена от вестта за пристигането на Собек. Слязох да го посрещна. Той се промъкна през портата, спря и подсвирна. Дотътри се старец, облечен в дебела роба и шал с пискюли около раменете, чиито тръстикови сандали шляпаха по земята. Беше дребен и кокалест, а смачканото му лице приличаше на сушена ядка, макар че бе бдителен, а очите му светеха като на момче.

— Това е Сеену.

Собек представи госта и седнахме в моята Беседка на сините лотоси. Известно време седяхме мълчаливо, докато слугите, сред които без съмнение имаше и шпиони на лорд Ай, ни поднесоха сусамов сладкиш и изстудено бяло вино. Откъм градината долетя дрезгавият глас на Пентжу, който пееше на фона на нощните звуци песен, която всички бяхме научили като Чеда на Кап. Старецът се засмя.