Пол Дохърти - Прокобата Тутанкамон

— Добра приспивна песен — прошепна той.

Не отговорих. Надявах се просто Пентжу да се напие, да заспи и да не става за смях. Когато всички слуги излязоха, затворих вратата.

— Кой си ти? — попитах и се отпуснах на възглавниците.

— Сеену някога е бил писар при стълба за екзекуции, където разпитвали пленниците — обясни Собек. — Знае много езици. После станал главен писар в светилището на Анубис.

— Това беше преди цяла вечност — изкиска се Сеену, — когато великият Дом на милион години бе управляван от Могъщия бик, Онзи с великолепното тяло, а аз носех яка с глава на чакал. О, да, преди много, много фараони — затвори очи и се залюля напред-назад. — Трябва вече да съм сред заспалите — гласът му не бе повече от шепот. — Трябва да крача със смъртта — отвори очи. — Минах осемдесетата си година. Дължа това на закрилата на великия бог Буто. Вече съм стар…

Продължи да дърдори. Собек ме предупреди с поглед да мълча.

— Някога слабините ми бяха свежи и плодовити, семето ми бликаше. Нощем спях с робиня от всяка страна.

Отново понечих да го прекъсна, но Собек направи знак да замълча.

— Бях писар в Дома на екзекуциите, секретар на Кланицата в Дома на оковите. Отговарях директно пред фараона, но дори тогава вече остарявах.

— Кой фараон? — попитах аз.

— Тутмос, бащата на Аменхотеп Великолепни. Както знаем, Аменхотеп залюби красива девойка от Ахмин. Тя беше от племето хабиру. О, добре ги опознах — въздъхна той. — Тийи и брат й Ай. Научих всичко за легендите на народа й: как са дошли от Ханаан; как очакват велик водач, който ще ги заведе отново там; как са избрани от бога. Прочетох архивите им. Дори видях рисунките в Долината на сивата зора. Научих и за Атон, Единствения бог. Посетих Ханаан. Изучавал съм хабиру по-задълбочено от който и да е египетски учен.

— И какво стана после?

— Разказах всичко на Тутмос. Той много се разтревожи. Опита се да предупреди сина си, който тогава бе просто малко момче. Аменхотеп срещна Тийи, когато и двамата бяха Чеда на Кап — мъжът протегна ръка с преметнати два пръста. — Бяха неразделни, една от онези женитби, които започват дори преди слабините да проговорят. Жреците съветваха Тутмос да се противопостави на тази женитба.

— Но Тутмос умря неочаквано — прекъснах го аз, — от мистериозна смърт. Беше едва в края на двайсетте си години, нали?

Старецът се съгласи. Захапа голямо парче сладкиш и отпи малко вино.

— А запази ли някакви писмени документи? — попита го Собек. Сеену поклати глава с пълна уста.

Собек ме сръга и ме изведе в градината, като подкани госта да яде и пие до насита.

— Защо си го довел? — попитах го. — Знам за тези легенди. И ти знаеш, че аз знам.

Чух някакъв шум зад гърба си. Обърнах се — нищо, но бях сигурен, че някой е там.

— Нищо ново не ми казва — продължих аз.

— Той живее в Западна Тива — подбираше внимателно думите си Собек. — Преди седмица го чули да се хвали в една пивница, че генерал Рамзес иска да се срещне с него.

Почувствах как по тялото ми полазва студена тръпка, която нямаше нищо общо с нощния бриз.

— Арестувах го — продължи Собек.

— Кого, Рамзес?

— Не се шегувай, Маху. Стареца. Дадох му хубава стая в дома си. Наех една хесета да го топли нощем и се погрижих търбухът му да не остава празен. Той е алчен и развратен като стар коч. Исках да разбера защо Рамзес го търси. Разказа ми за хабиру. Отне ми известно време да сглобя картината. Преди десет години хората не биха обърнали внимание на дрънканиците на един стар писар, готов да те отегчи до смърт за кана бира. Заслушах се и в други доноси. Рамзес е изпратил шпиони в Ханаан. Накарал е писарите да претърсят за документи. Търси Ехнатон. Вярва, че още е жив. Опитва се да открие и Мерире и събира все повече знания за произхода на Ехнатон и легендите на хабиру. Казано направо… — замълча за миг Собек, — ако зависеше от Рамзес, щеше да започне жестоко гонение. Не само щяха да затрият всеки член на култа към Атон, но и всеки, който има нещо общо с хабиру. В това число и Джарка, Мерт и детето им.

— И какво предлагаш?

Собек спря и сякаш се заслуша в пърхането на някаква птица сред клоните.

— Мисля да убия стареца — потри ръце. — Нямам избор. Ще умре мирно в съня си, а тялото му ще бъде балсамирано.

Върна се при беседката.

— Смятай се за предупреден! — извика той. — Ловците са наизлезли.

Месеците преминаха в сезони, сезоните — в години. Изминаха шест години. Понапълнях. На Джарка и Мерт се роди още едно дете — момиче, което нарекоха Мириам, компания за брат й Имотеп. Джарка вече имаше свой живот. Идваше и си отиваше когато поиска. Много рядко говорехме за славните дни, когато заедно съзаклятничехме, вървяхме рамо до рамо на бойното поле или сред онова люпило от конспиратори в царския дворец. Джарка сякаш бе омагьосан от жена си и децата си. Първо съпруг и баща, после войник. Отчуждихме се. Това бе пропаст, подобна на онази, която зейва между бащи и синове, когато последните се отделят и създадат свое семейство. Все още бях силно привлечен от Мерт, но тя имаше очи единствено за съпруга си. Беше истинска женитба по любов. О, да, спомняхме си и когато виното се лееше, понякога ни обземаше носталгия. Джарка ме бе предупредил да не говоря за случилото се в Долината на сивата зора и никога да не споменавам името на лорд Ай в присъствието на Мерт. Двете им деца бяха възхитителни. Измислях им прякори, „пухкави топки“ или „гърненца мед“. Ако ми досадеше да се занимавам с градината, да пиша в дневника си или да слушам впиянченото пелтечене на Пентжу, винаги отивах при тях. Отначало ми беше трудно, не защото не харесвам деца, а защото се чувствах прекалено омърсен пред тях. Ръцете ми бяха оцапани с кръв. Бях убивал отново и отново. Чувствах се като чакал, оставен на грижите на малки патенца. Когато описах чувствата си на Джарка, лицето му се разля в усмивка и той ме удари игриво по рамото.