Пол Дохърти - Прокобата Тутанкамон

Сърцето ми спря за миг.

— Тя беше главната придворна дама на Хийа, майката на Тутанкамон. Тя и съпругът й мистериозно напуснаха Ахетатон и се върнаха в Митани горе-долу по времето, когато се разрази чумата.

— И защо ще я търси?

— Не знаем. По-рано тази година, по време на последния месец от сезона на покълването, генерал Нахтмин и малка войска отплаваха нагоре по Нил за среща с митанийски пратеник. Не знаем защо са се срещнали или какво са се договорили. Върнаха се в Тива през нощта — замълча. — Според сведенията на моите шпиони Нахтмин е довел някакъв мъж, чието лице било покрито с маска на чакал. Чух също и че същият е бил затворен в стария Дом за престой, където всички бяхме обучавани като Чеда на Кап.

Не можах да прикрия ужаса си.

— Ехнатон?

— Не — поклати глава Хоремхеб. — Човекът беше млад, познаваше се по корема и главата му. Опитах всичко — призна Хоремхеб, — за да открия какво става. Войската на Нахтмин пазеше зорко онази част от двореца. В последните месеци се изтеглиха, което означава, че той или е отишъл с тях, или е умрял. Та така — почеса се по главата Хоремхеб. — Страхувам се, Маху. Какво крои Ай? Дали нещо ще се случи на Тутанкамон и Ай ще завземе трона? Ето защо — усмихна се той — Божествения и Царският кръг те молят да се върнеш. Съгласен ли си?

— Ще си помисля.

— А ако се върнеш, ще бъдеш ли наш съюзник, не шпионин?

— Ще помисля и за това — понечих да стана аз.

— Не изглеждаш разтревожен за Божествения — сграбчи китката ми Хоремхеб. — Той беше под твоя опека.

Освободих се от хватката му.

— Това е минало, генерале. Не мога да нося отговорност за нещо, над което нямам власт.

Спомних си нежните бадемови очи на Тутанкамон, ведрото му лице.

— Грижа те е, нали? — попита Хоремхеб.

Бръкна сред диплите на робата си, извади кожена кесия и изтърси съдържанието й: великолепна златна плочка, която изобразяваше фараона с бойната корона на Египет, който размазва главата на врага в присъствието на бога на войната Монту, а зад него — богинята Нефтис.

— Лорд Ай нае един златар да го изработи за него; един чирак в работилницата направил това копие.

Разгледах плочката внимателно. Отблизо си личеше, че е по-грубо копие. Фараонът беше Тутанкамон като малко момче, но от йероглифите отстрани ставаше ясно, че Ай е богът Монту, а Анхсенамон — богинята Нефтис.

— Ай го е поръчал за лично ползване — взе плочката обратно Хоремхеб. — Става все по-арогантен. Гледа на себе си като на бог, господар на фараона.

Хоремхеб не лъжеше. Никой египтянин не би посмял да изобрази такава сцена дори в сънищата си. Фараонът се прекланяше единствено пред боговете; той бе техен равен, живото превъплъщение на волята им.

— Всички знаем, че нещо не е наред с Тутанкамон — изправи се Рамзес. — Представяш ли си, Маху, Ехнатон да се кланя пред някого? Не злоупотребява ли Ай с позицията си? Дали в двореца не се провеждат тайни церемонии, в които Ай и внучката му се обличат като богове и карат фараона да коленичи пред тях? Замисли се!

Остатъка от деня прекарах в беседката, а в главата ми бушуваше буря. Слугите ми носеха храна и вино. Защо му е на Ай да издирва някакъв младеж сред митанийците? Какво крои? Стъмни се. Повя свеж вечерен бриз, през открехнатата врата виждах прислугата. Дойде Джарка. Предложи ми да вечерям с него и семейството му. Отказах и той си отиде. Малко по-късно пристигна Пентжу, следван от слуги с кана вино и две чаши.

— Чух за посещението на великите воини. — Настани се върху възглавниците. — Попитаха ли за мен? Сигурно не.

— Имаш нужда от хубава баня — отвърнах грубо аз. — И бръснач.

— Онова, от което имам нужда, Маху, са бокал вино и млада девойка. Ще се освиня и ще те тормозя, докато не ми кажеш за какво бяха дошли онези двама мръсници.

Разказах на Пентжу, че искат да се върна в двора. Споменах Дома на пратениците и само боговете знаят защо му разказах и за Ай, преговорите му с митанийците и мистериозния мъж, когото Нахтмин е довел от Делтата. Пентжу се изправи с побеляло лице, отворена уста и изцъклени очи, сякаш бе видял демон от отвъдното. Може би и аз бях попрекалил с виното, защото продължих с разказа си. Пентжу изпусна чашата и се разтрепери, сякаш обхванат от силна треска. Извиках името му, но той се взираше пред себе си невиждащо. От гърлото му излезе странен гъргорещ звук. Шокът ме накара да се опомня. Изтичах от беседката и извиках за помощ. Когато се върнах, Пентжу се гърчеше в конвулсии на пода, а мускулите му се бяха втвърдили. Беше повърнал и за миг си помислих, че се дави. Пристигна лекар и се увери, че гърлото му е чисто, после сложи кожа между зъбите му и извика да донесем одеяла.