Пол Дохърти - Прокобата Тутанкамон

— А как е разбрал Ай за това?

— Онази змия трябва да е подочула нещо от слуга или водач; някой трябва да е проговорил. Лесно е можел да прерови архивите и да открие защо лейди Тахана напусна толкова неочаквано, и то с дете. Отначало сигурно е бил прекалено зает с по-належащите проблеми, но Ай е истинска мангуста. Няма мира, докато не открие истината. Изглежда, е подкупил митанийците да му дадат младежа.

— На колко години трябва да е?

— Някъде между осемнайсет и деветнайсет. Жадни за египетско злато и стоки, митанийците лесно са се съгласили. Само боговете знаят каква история е изплел Ай. Вероятно е казал, че този мистериозен младеж е негово незаконно дете.

— И за какво ще му е на Ай този младеж?

— И двамата знаем, Маху: кръвната вражда. Хийа роди незаконно дете, но даде на фараона и жив мъжки наследник. Нефертити не успя. Дори по-лошо — раждането на този мъжки наследник доведе до фаталния разрив между Ехнатон и Нефертити. Ай е искал отмъщение. Хийа унищожи любимата му дъщеря; тя стана причината за падението на тази Велика царица.

Седях и размишлявах над чутото.

— Няма нужда да ми казваш, Маху — прекъсна унеса ми Пентжу. — Ай го е убил. О, да, ще измисли някакво оправдание за пред митанийците, някаква треска или болест. Ай добре познава отровите, не по-зле от теб и мен — гласът му пресипна. — Убил е сина ми — изплака той. — Убил е любимото ми дете.

Докато Пентжу бавно се възстановяваше, на мен ми оставаше само да се питам какво да правя. И тогава се намесиха боговете, или пък демоните…

В последните няколко дни на годината бяхме извикани в двореца. Царски вестител със сребърен жезъл като знак на службата си пристигна в имението ни, придружен от шестима Несу, телохранителите на фараона. Носеше свитък, запечатан с имперския картуш; целуна го и разчупи печата. Поканата беше кратка и ясна: лорд Маху и лорд Пентжу трябваше да се явят пред Тау-Ретуи , фараона и неговия Царски кръг на шестнайсетия ден от първия месец в сезона на покълването. Така и направихме и беше приятно да се върнем в сърцето на Тива, да слезем от пристанището и навлезем през бедните квартали, покрай схлупените колиби, далеч от заразните езера и купищата воняща смет. След самотата на изгнанието дори легионите просяци със зачервени очи изглеждаха, сякаш ни приветстват.

Нарастващото богатство на Тива бе привлякло селяни, търговци и работници от околностите. Всяко парче земя бе застроено с паянтовите им къщи. Някои бяха успели, повечето — не, и сега давеха мъката си в чаши евтина бира. Всички обаче бяха заети. Жени в кални ризи клечаха на мрачни прагове и мелеха с камъни безценните шепи зърно. Из улицата децата им се боричкаха за лайната на добитъка, които после щяха да изсушат и да използват за огрев, но сега изпълваха въздуха с непоносима воня. По-нататък минахме покрай сергии, на които можеха де се видят бижута от Ханаан, кожени изделия от Либия, масла и бродерии от Вавилон. Сладкарите пъдеха мухите и предлагаха сушени фурми, сиропи и сладкиши с мед и подправки. Недалече от тях чираците им счукваха в хаванчета бадеми и ядки за вкусни напитки. Касапи зад окървавени тезгяси разсичаха волски бутове и цели патици, а малки момчета и момичета тичаха наоколо и гонеха мухите, както майка ги е родила. Обущарите предлагаха всичко: от фини чехли до походни ботуши. Клиенти с кесии с кехлибар, злато и сребро се редяха пред златарите.

След тишината на имението се радвах на шумотевицата и преливащите цветове на морето от хора наоколо. Виковете и писъците, биещите се аромати на прясна кръв, готвено месо и сушена кожа се смесваха с тези на запечен мед, подправки и парфюми. Писачи на песни, разказвачи, музиканти и танцьори от различни страни се надвикваха да привлекат клиентела. Проститутки упражняваха занаята си в тесни улички, придърпваха клиентите към себе си и използваха твърдите тухлени стени за дюшек или просто коленичеха безгрижно пред тях. По-нататък, близо до портата към казармите, жени пищяха и се въргаляха в прахта, докато писарите от Дома на войната вземаха мъжете и синовете им в армията. Аз попивах всяка гледка, но Пентжу вървеше прегърбен и с наведена глава като осъден на смърт. Нубийските наемници в леопардови кожи, сребърни вериги и клюмнали бели пера ни държаха настрана от тълпата, а заоблените им щитове с гравирана овнешка глава, символа на Амон, образуваха стена около нас.

Накрая стигнахме Улицата на златния сокол, която водеше към двореца Малгата, чиито бели и червени стени бяха освежени и блестяха като сигнален огън. Огромните обковани с мед порти се отвориха и разкриха изкусно оформени градини. Пожелах да спра и огледам някои от новите растения, но капитанът на ескорта ни поклати глава, така че отминахме. Оставиха ни в едно преддверие със стени, уловили скока на сребърни антилопи над златно поле на светлозелен фон. От двете им страни минаваше кафеникав фриз, украсен със сребърни палми. Опитах се да обърна внимание на Пентжу върху рисунките, но той беше забил поглед в пода. Бях го накарал да се закълне тържествено, че няма да направи нищо глупаво или опасно. Един иконом ни поднесе изстудени плодови напитки и аз настоях първо да ги проверя. Той се стъписа, но се съгласи.