Пол Дохърти - Прокобата Тутанкамон

— Казахме ви причината за завръщането ви — заяви Ай. — Истината е, че причините са две. Сега ще видите втората.

Щракна с пръсти, голямата врата се отвори и ние го последвахме в дълга, слабо осветена от маслени лампи красива стая с огромен отворен прозорец на далечната стена. В средата на стаята Тутанкамон бе седнал на пода само по препаска с дървен лъв в едната ръка и малка антилопа в другата. Сложи ги на пода и започна да преследва антилопата с лъва. Минах покрай Ай и заедно с Пентжу изтичахме напред.

— Господарю — приклекнах аз до него, — какво се е случило? — подуших и погледнах надолу: препаската беше омазана с изпражнения. Тутанкамон се беше изпуснал. — Господарю — повторих аз, — добре ли си?

Тутанкамон вдигна дървените играчки и ги удари една в друга. Пентжу изруга тихо. Тутанкамон сякаш изобщо не съзнаваше присъствието ни.

— Га-га.

Той вдигна дървения лъв и го засмука като малко бебе. Пентжу започна да шепне молитва. Аз не можех да повярвам на очите си: фараонът на Египет, Владетелят на Двете земи не беше луд, а едно безпомощно бебе. Опитах се да го докосна, но той трепна и се отдръпна, погълнат от играчките в ръцете си. Зад мен проехтяха стъпки.

— Откога? — попитах аз.

— Пристъпите не са чести — отвърна Ай, — но когато се появят, са много силни. Изглежда, ги предизвиква прекалено вълнение или някакъв конфликт. Понякога е така, друг път става свадлив и агресивен.

Чакахме цял час, преди Тутанкамон да започне да се отпуска и да му се доспива. Оставихме го да спи на пода и донесохме възглавници и завивки, за да му е възможно най-удобно. Ай се съгласи да се срещнем в преддверието. Искаше Нахтмин да остане, но Пентжу настоя да се махне. Никога не бях виждал лекаря толкова хладен и непреклонен.

Никога няма да забравя онази нощ. От отворения зад Ай прозорец зееше мрак, по-дълбок и от онзи в Подземния свят. Нямаше нито една звезда, нито едно цвете на нощта; не се чуваше никакъв звук, сякаш зовът на птиците, нощните хищници и съществата в Нил бе заглъхнал. В една зала седяха трима мъже на ръба на сблъсъка, за който поне двама, аз и Пентжу, отдавна се молеха.

— Синът ми? — започна Пентжу.

— Божествения… — прекъсна го Ай.

— Той ще почака — отсече Пентжу. — Синът ми, детето на лейди Хийа, подкупил си митанийците да го предадат.

— Аз не… — засуети се Ай.

— Напротив — сряза го Пентжу. — Мъртъв е, нали? Защо го доведе тук?

— Исках да разбера кой е той наистина.

— Знаеше кой е.

— Толкова приличаше на своя полубрат, фараона.

Гласът на Ай беше мек, но погледът в очите му бе смразяващ. Осъзнах какво бе възнамерявал да стори.

— Да не би…? — ахнах аз. — Да, така е, нали? Сериозно си мислел да замениш единия с другия, затова си го довел тук. Приличали са си толкова много! Много малко хора виждат Тутанкамон, а и само отдалече.

Ай отвърна с хладен поглед.

— Казваш, че са си приличали? — опитваше се да държи гласа си равен Пентжу. — Значи наистина е мъртъв?

— Беше силен — отвърна Ай. — Добър човек, Пентжу, интелигентен и очарователен. Умря от треска…

Пентжу се впусна напред. Издърпах го.

— Умря от треска — продължи спокойно Ай. — Ти обаче мислиш, че съм го убил, че съм го довел тук, за да бъде умъртвен, нали? — заигра се с пръстена си. — Аз съм хиена — призна той. — Убивам, защото се налага, защото иначе ще убият мен.

— Ти мразеше Хийа — излая Пентжу.

Ай поклати глава.

— Не я мразех.

— Тя измести дъщеря ти.

— Нефертити беше глупачка — изръмжа Ай. — Беше арогантна, наистина вярваше, че е равна на фараона. Ние сме отговорни за децата си, но не и за техните грешки. Що се отнася до теб, Пентжу, никога няма да разкрия какви бяха намеренията ми за сина ти, но не съм оцапан с кръвта му. Готов съм да се закълна.

Пентжу се присмя в отговор.

— Мога да доведа лекар от Дома на живота, който ще потвърди казаното от мен. Ако бях убил момчето, тялото му щеше да бъде захвърлено на крокодилите, а аз щях да отричам, че някога съм го виждал.

— Запазил си тялото? — възкликна Пентжу.

— Тялото на сина ти бе набързо балсамирано в уабета , Мястото на чистотата в храма на Анубис, и погребано с всички ритуали в Долината на царете.

— Страда ли? — попита Пентжу. — Попита ли за мен?

— Грижиха се за него добре — прошепна Ай. — Щях да отсека главата на Нахтмин, ако беше позволил обратното. Вярно, лицето му беше скрито с маска, но това беше за собствената му безопасност. Настанихме го в Дома за отсядане и му бе оказано пълно внимание — Ай въздъхна. — Той вярваше, че е син на митанийски благородник, че родителите му са починали, когато е бил много малък. Обучаваше се — замълча за миг Ай, — странно, обучаваше се за войник, но призна, че таи голям интерес към медицината.