Пол Дохърти - Прокобата Тутанкамон

— Благодарение на огромната добрина на фараона — обяви Ай, — Божествения реши да разкрие лицето си пред тях и да им се усмихне. Ето защо…

С две думи, Пентжу бе назначен за царски лекар, а аз — надзирател на Дома на пратениците, който отговаряше за външните отношения на страната. През цялото време не отделях поглед от Тутанкамон, който ме гледаше блажено. От време на време във вълнението си се обръщаше към Анхсенамон. Тя седеше отпуснато на трона си и потропваше високомерно с крак. На няколко пъти намигнах на Тутанкамон, дори вдигах едва забележимо ръка. До мен Пентжу гледаше намръщено, докато Ай, или Великата мангуста, както го наричахме, премина към следващите задачи. Повечето бяха обичайните въпроси, в по-голямата си част ситуацията в Ханаан. Дребните васали продължаваха да се дърлят един с друг. Истинската опасност бяха хетите, които вече представляваха основна заплаха за съюзниците на Египет в района — вавилонците и митанийците. Хоремхеб и Рамзес си знаеха своето, необходима бе военна намеса. Ай не им противоречеше прекалено, но въпросът беше как и кога. Пустинните лъвове изглеждаха доволни от този развой и накрая срещата приключи.

Аз и Пентжу бяхме отведени пред царския трон. Анхсенамон се впусна в обичайните си флиртове, навеждаше се така, че робата й да се разтвори и разкрие гърдите с боядисани в сребърно зърна. На лицето й бе изписан характерният учуден поглед, сякаш питаше къде сме били през цялото това време; беше направо възторгната, галеше ме по бузата, потупваше голото теме на Пентжу. Допирът й бе хладен, а парфюмът й — най-скъпият, който можеше да се намери в Египет — сок от лотос. Беше повече от внимателна, загрижена за добруването ни, усмихваше ни се. Тутанкамон обаче беше прекрасен; толкова се радваше да ни види, че почти забрави за дворцовия етикет и не можеше да си намери място от вълнение. Подари и на двама ни златни яки. Наведе се, за да закачи моята на шията ми, после докосна бузата ми с устни и ме нарече чичо. Междувременно Анхсенамон се кикотеше през пръсти.

Ай се изкашля звучно, за да напомни на Тутанкамон за етикета. Младият фараон се опомни и се опита да държи лицето си безизразно, само че без резултат. Започна отново да ме нарича чичо, разказа колко сме му липсвали аз и Пентжу, как трябва да отидем с него за риба или на лов, или дори да придружим бойната му колесница навън в източната пустиня. Изглеждаше съвсем здрав, с блеснал поглед и пълни бузи, макар че тялото му проявяваше някои от особеностите на баща му: леко изпъкнал гръден кош, широки хълбоци, дълги пръсти на ръцете и краката и доста тънки крака, бедра и ръце. Изпитваше и лека болка при ходене.

След края на аудиенцията някои от Царския кръг дойдоха да ни поздравят: обичайните усмивки и ръкостискания, стисвания по рамото, празни обещания, безсмислени покани. Те ме лъжеха, лъжех ги и аз, но така беше в двора. Спомних си старата поговорка: „Не се доверявай на фараона, нито поверявай живота си на бойните колесници на Египет.“ Надявах се единствено Пентжу да не предизвика сблъсък с лорд Ай.

По-късно вечерта имаше празненство в Залата на сребърния сокол от другата страна на двореца. Поканени бяха членове на Царския кръг. Пред гостите имаше дълги маси с лъскави покривки от вавилонски муселин, бокали, инкрустирани със скъпоценни камъни, и чинии от чисто сребро. Из стаята бяха поставени огромни глинени делви вино, от които слуги допълваха бокалите, докато други поднасяха морски мекотели с подправки, пържен лотос в специален сос и всякакви видове печено месо: антилопа, заек, яребица, телешко и диво магаре. Пред нас имаше пирамиди от плодове: грозде, пъпеш, лимони, смокини и нар. В средата на залата малък оркестър с лири, тъпани и други инструменти свиреше тиха музика под зоркия поглед на евнуха, който отмерваше ритъма с тръстикова пръчка. Подготвено беше място за фараона и царицата, които се очакваше да се присъединят към нас по-късно, макар че така и не дойдоха.

Докато останалите се наливаха, аз наблюдавах Ай, който изглеждаше объркан от потока слуги, пристигащи със съобщения. Най-накрая той стана с разтревожен поглед и излезе. Малко след това един слуга се приближи и прошепна на мен и Пентжу, че трябва да се оттеглим. Поведе ни забързано през красиви галерии и коридори, през ароматни градини и вътрешни дворове, където фонтани бликаха нежна музика. Най-накрая стигнахме центъра на двореца, царските покои. Ай ни чакаше в преддверието. Нахтмин и част от висшите му офицери също бяха там. Иззад вратата се чуваше силният плач на Анхсенамон.