Пол Дохърти - Прокобата Тутанкамон

Пуснаха запалени стрели, като стрелците се концентрираха върху една точка. Зловещото ръмжене откъм тъмнината се засили. В светлината на падащите стрели успях да видя хищниците: чудовищни хиени с огромни тежки глави, дълги муцуни и могъщи челюсти, които се взираха със свирепи червени очи и настръхнали гриви като яка от мрак около врата им.

— Познават това като място на клане — прошепна наемникът. — Господарю, те са дори по-опасни от лъвовете, ако нападнат заедно.

— Защо ще го правят?

— Привлекли са ги труповете — измърмори той. — Освен това ние сме завзели единствения източник на прясна вода на километри. Подушили са храната от лагерните огньове, също и прясната плът на конете и магаретата, господарю Маху — лицето му бе сгърчено от тревога. — Не трябва да оставаме тук прекалено дълго.

Загледах се в тъмнината и усетих как ме облива студена пот. Бях чувал за тези хиени, раирани и силни, по-опасни от обикновените си родственици, които обикаляха покрайнините на градовете или се промъкваха в Града на мъртвите в търсене на някой залък. Тези същества бяха безмилостни ловци, но не се отказваха и от мърша. Спомних си разкази на съгледвачи в пустинята: как веднъж надушили кръв, тези зверове бяха способни да следват ранения дни наред, а понякога лагерните огньове, оръжията и оградите не можеха да ги спрат. Наредих конете и товарните понита да бъдат доведени по-близо до лагера и удвоих стражата. Обещах награда на всеки, който измисли по-добър начин да предпазим лагера. Единствените предложения бяха да увеличим редиците малки огньове и да дадем строги заповеди никой да не излиза отвъд тях нощем. Решено бе хората да спят на групи, а патрулите — дори и дневните — трябваше винаги да са минимум от трима, от които един стрелец.

На сутринта се заловихме с мрачната задача да съберем останките. Изпратих съгледвачи и коли дълбоко в пустинята; върнаха се с кошници, препълнени с кости и черепи, както и остатъци от дрехи, кожа и оръжия. Изгаряхме ги като знак на пречистване, а също и почит. Започнахме работа преди зазоряване, починахме в пладнешката горещина и продължихме чак до стъмване. Долината беше дълга и стръмна, с множество пещери по стените, скрити зад групи храсти, и във всяка имаше останки от мъже, жени и деца, както и кости от домашни животни. Това беше ужасяваща, изгаряща сърцето задача. Един водач донесе кошница детски черепи заедно с жалките остатъци от играчките им. Погребалните огньове се поддържаха не само за да пречистят това място на мерзост; пламъците и димът държаха настрана и хиените, които през деня наблюдаваха от разстояние. От време на време се приближаваха с наведени глави, сякаш душеха земята, подскачаха в лек галоп, а после обтягаха тела в бърз бяг и биваха прогонвани с дъжд от стрели и горящи парцали, напоени с масло. Нощем ставаха по-дръзки, приближаваха се. На третата нощ нападнаха една от колите и отмъкнаха един пазач — повлякоха го пищящ в тъмнината. С нищо не можехме да му помогнем; стояхме и слушахме ужасяващите писъци, джавкането на хищниците и звука от силните челюсти, които го разкъсваха на парчета. Запалихме огньове от външната страна на колите; на стрелците бе заповядано от време на време да изстрелват запалени стрели в тъмното.

Хората ми бяха неспокойни. Долината бе призрачно, зловещо място, дом на дебнещи демони и бродещи души. Късно следобед скалите се нагорещяваха до огън, а над нас кръжаха огромни лешояди, за да не забравяме какво може да се случи. На четвъртия ден хиените нападнаха рано сутринта. Откъснаха патрула от останалите. Трима мъже с пълни кошници бяха обкръжени в самото начало на долината от глутница хиени, които атакуваха толкова свирепо и толкова бързо, че нямаше какво да направим. Мъжете бяха на прага на бунт. Не понасяха мрачната, зловеща тишина и се страхуваха от тези могъщи същества, които имаха дързостта да нападат денем. В края на седмицата наредих да се започне подготовка за връщане. Не бях открил нищо изненадващо, но имах достатъчно доказателства, за да разбера какво се бе случило.

— Общо — издиктувах на Джарка, който седеше като писар със свитък папирус в скута — тук са намерили смъртта си около четиристотин души: мъже, жени и деца, войници, писари и чиновници. Сред тях са били и бежанците от Бухен и Тива, както и свитата на Мерире от Мемфис. Сред тях е имало войници, вероятно наемници, всички ревностни атонисти. Събрали са се тук с коли, колесници и товарни животни, изцяло зависими от водачи хабиру. Възнамерявали са да се промъкнат на север в Ханаан през Синай, закриляни от силите, изпратени от Тива, които са се състояли поне от цял ескадрон колесници, стрелци и ветерани пешаци.