Пол Дохърти - Годината на Кобрата

Седяхме на терасата на покрива, пиехме хетска бира и се наслаждавахме на аромата на специалните вази цветя, донесени от слугите на Небамум. Осъзнал какво всъщност се случва, Небамум изрита едната ваза и се спусна по стълбите, ревейки веднага да дойде вестоносец. На следващата сутрин, малко след зазоряване, докато небето бе още сивкаво, а вятърът — хладен, се срещнах с Небамум и командирите на полкове на същата тераса. Небамум им прочете писмото на Хоремхеб, което обявяваше, че този, който го носи, ще бъде негов пратеник, и онова, което прави, е за доброто на Египет.

Огледах кръга командири. Всички бяха някогашни Мариану, смелчаците на царя, или Накту-аа — момчетата със здрави юмруци, убили поне един съперник в ръкопашен бой. Войници, които се бяха издигнали от бойните редици, посивели, жилави ветерани, които се бяха сражавали с народите на Деветте лъка, по поречието на Нил, насред Голямата зелена вода, сред адската жега на пустинята или безкрайните пусти блата. Носеха рани и белези, но бяха и славата на Египет. Знаех, че верността им към Хоремхеб е непоклатима. Не понасяха Ай, Нахтимин и всички от акминската шайка. Ненавиждаха идеята за Атон, а на войските на Нахтимин гледаха като на перковци, танцьори, а не истински египетски войници. Командваха четири наскоро реорганизирани елитни полка: Птах, Хор от Хенес, Изида и Нефтис.

Седяха и слушаха, докато им описвах всичко. Мисълта, че обичаният от тях Хоремхеб е затворник в Тива, накара не един да загризе кокалчета и ако не ги бях спрял, някои от по-дръзките като нищо щяха да потеглят към града. Новината за хетите обаче скоро ги укроти. Бяха достатъчно умни да осъзнаят опасността от това да попаднат между две армии — една при Делтата и друга в Тива. В крайна сметка приеха моето предложение. Хетските пратеници, или по-точно сватбари, щяха да тръгнат от Акмин за Тива. Трябваше да ги затрием, да ги избием до един, да създадем дълбок разрив между Египет и хетската империя за вечни времена. Да унищожим армията, която водят, и да потеглим към Тива.

Започнаха тайни приготовления, всички дадоха обет за мълчание, макар новините от Тива да не бяха добри. Независимо от болестта, Ай трупаше войска пред града и дори привикваше гарнизоните отвъд Третия и Четвъртия праг. На север при Делтата продължаваха да прииждат части, които започнаха да оформят истинска армия. Ние обаче бяхме не по-малко подмолни, като глутница хиени, крояща изненадващо нападение. Небамум изпрати шпиони в Акмин и един от тях, продавач на подправки с грозно лице, докладва, че Нахтимин вече е пристигнал, както и Мерире, и Зананза. Не планираха да пътуват по реката, а щяха да потеглят първо през Черните земи до Дендера — големия завой на реката, — където щеше да ги очаква флотилия баржи. С Небамум единодушно решихме, че не бива да стигат до Дендера. За тази цел бяхме довели армията си в Червените земи и се криехме в Оазиса на Нощния бог. На десет километра на югозапад колоната на Нахтимин приближаваше Оазиса на нарциса. Там щяха да се подслонят през нощта и да продължат пътуването на другата сутрин. Намерението ни бе да ги нападнем преди зазоряване.

Така аз лежах, проснат под едно дърво, гледах небето и се питах дали утре по това време ще съм все още жив. Все още скърбях за Набила. Мъката ми по нея ме поддържаше жив. Исках да убивам отново и отново. Отчаяно исках да приключа с всичко това, но какво следваше после? Собек беше мъртъв, Пентжу — също, а Джарка бе изчезнал. Задрямах и сънувах бъдещето, което беше, разбира се, глупаво: настоящето може и да контролираме, но бъдещето е в ръцете на други.

На следващата сутрин потеглихме веднага, щом звездите започнаха да избледняват и светлината на луната отслабна. Тъмнината бе все още леденостудена, кръвта ни се движеше бавно, но най-накрая поехме напред — колесници, подкрепяни от корпуси нубийски пешаци с бели поли и прибрани на топка коси. Въоръжени бяха с щитове и копия, брадви, мечове и боздугани. Зад тях идваха сирийските стрелци в кожени одежди, с подсилени лъкове през рамо и украсени с пера колчани на гърба. Основната ни ударна сила бяха колесниците, блеснали на слабата светлина, с бродирани колчани и ножници, натъпкани със смъртоносни украсени стрели. Леките колесници с тракащи колела и специално подбрани коне с бляскави юзди бяха идеални за битки в пустинята. Всеки кон беше покрит с чул в цветовете на своя полк и перо със съответния цвят. Напредвахме в три колони. Изпратените напред съгледвачи се върнаха запъхтени и докладваха, че Нахтимин все още си почива в Оазиса на нарциса.