Пол Дохърти - Годината на Кобрата

Сигурно е нормално, когато целият живот на един човек е преминал в опасности, той да се превърне в животно, да предусеща нередностите, козината му да настръхва, стомахът му да се свива. Къщата на Собек изглеждаше спокойна, но забелязах, че задната порта е леко открехната, макар да я бе затворил, когато тръгвах. Обърнах се към капитана на наемниците. Той също беше бдителен, мигаше учестено, а главата му бе леко извърната, сякаш да улови някакъв звук.

— Остави съкровището — подканих го аз. — Ела с мен.

Понечи да протестира.

— Нали не мислиш — пошегувах се горчиво аз, — че ще те оставя да го пазиш?

Мъжът се усмихна накриво. Запълзяхме към стената. Помогнах му да се прехвърли, после го последвах, подхлъзнах се и си обелих крака. Клекнах, отместих клоните на един храст и огледах. Близо до акацията, където Джарка се беше сбогувал с мен, видях нещо бяло да се развява на вятъра. Взех лъка, сложих една стрела и я запратих към бялото петно. Нищо. Забързах натам, следван от капитана. Предпазливостта ни бе ненужна. Убийците на Нахтимин си бяха тръгнали. Дори и да бе имало някакво приятелство между Ай и Собек, очевидно то не означаваше нищо. Старият ми приятел се бе борил безуспешно за живота си. Не беше трудно да разгадая последователността на това разрушение. Къщата и градините излъчваха онази зловеща заплаха, която винаги следва убийството, сякаш душите на брутално умъртвените още не са си тръгнали, удрят яростно, вият силно, но не успяват да пробият онази невидима, неподатлива стена, която разделя живите от мъртвите.

Древните писари описват разрушението като Нощта на голямата оран, Деня на огъня. Сега разбирам какво са имали предвид. Красивата градина на Собек излъчваше всичкия ужас на едно бойно поле, сякаш онази невидима стена за миг се бе пропукала, за да могат демоните, гълтачите, изродените зверове от подземното да преминат отсам. Сеещият смърт бог Сет с червена коса и окървавени ръце бе оставил неоспорими следи. Собек и наемниците ми се бяха сражавали като обладани от зли духове. Тревата бе осеяна с окървавени трупове. Всички убийци бяха облечени еднакво — тъмни роби върху ризници от варена кожа. Някои бяха с бойни ботуши, други — боси, а загрубелите им лица бяха още по-зловещи заради насилствената смърт. Някои продължаваха да стискат брадви, ками, боздугани или мечове. Един бе прикован с меч като пеперуда за едно дърво. Висеше така с разперени ръце.

Стигнах павилиона, където Собек, изглежда, бе оказал последен отпор. Лежеше пред входа с лице върху едната ръка и затворени очи. Човек можеше да помисли, че е заспал, ако не беше кръвта, която се стичаше от ноздрите и устата му и образуваше тъмна локва около главата. Преобърнах го. Имаше рана на врата, но онази, причинила смъртта, бе огромна зееща дупка над слабините. Изгоних събралите се мухи и погледнах небето. Ловуващите покрай брега лешояди и ястреби вече бяха надушили кръвта и прииждаха.

Амедета лежеше в павилиона. Около главата й бе завързано все още стегнато въже. Запитах се дали бе проговорила преди смъртта си. Може би беше крещяла и затова убийците бяха прерязали гърлото й и изоставили тялото. Това беше грешка. Ай и Нахтимин нямаше да останат доволни. Трябваше да заведат Амедета жива, за да разберат какво е разказала. Побутнах трупа на един от нападателите. Не ми приличаха на войници, а по-скоро на група професионални убийци, наети от Нахтимин. Влязох в къщата. Единствено при вида на тялото на бедната прислужница почувствах жалост. Убийците я бяха изкарали навън, насилили и захвърлили в стената.

Нищо не можеше да се направи, нямаше време за скръб. Боговете само знаят колко много години имах да скърбя. Нека боговете, ако съществуват, ми бъдат свидетели. Пропътувал съм Нил надлъж и нашир. Минавал съм дори през безкрайните гори в Южен Куш. Стоял съм на пясъчните брегове на царството Понт и съм се взирал в онази безкрайна водна шир, по която идват корабите с подправки. Пропътувал съм жежките пустини и съм стоял на върха на скалите над Голямата зелена вода. Виждал съм всякакви богове, приютявал съм се в какви ли не храмове. О да, бил съм дори в земите на хетите и съм виждал знамената на техните буреносни богове. Ходил съм до западните острови и при племената шардана — онези странни мъже и жени с бледа коса и сини очи. Десетки години съм прекарал в бягство от властта на фараона. Едно нещо обаче винаги съм правил — ако боговете си направят труда да го чуят — и то е, че винаги съм принасял жертви на душите на мъртъвците около мен. Понякога ги усещам навсякъде около себе си: Ехнатон, Нефертити, Хийа, Собек, Пентжу и, разбира се, неотменно Набила.