Пол Дохърти - Годината на Кобрата

Ескадронът колесници изтрополи покрай нас. Следваше ги група джуджета Данга само по препаски, с разпуснати черни коси и бради, сбръчкани очи и див поглед. Бяха празнували в храма на Бес и сега се бяха отдали на един от странните си ритуали, който включваше пиене до несвяст и танцуване до пълно изтощение. Благодарих на боговете, че не ни се налагаше да бягаме от тях. Страхувах се, че действието на сока от мак всеки момент ще премине. После чух викове, изведнъж се озовахме сред облак прах пред Портата на сфинксовете, преминахме обелиските, прославящи подвизите на предишните фараони, и се запътихме по широката сенчеста улица.

Най-накрая стигнахме дома на Собек. Огромната къща беше празна. Собек нямаше доверие дори на собствените си хора. Единствените там бяха Джарка и няколко мои наемници — яки, посивели ветерани, белязани и калени. Бях им казал, че са част от заговора и ако аз се проваля, ще повлека и тях. Заклеха се да останат, докато им се плаща, а когато златото и среброто привършеха, щеше да дойде и краят на задълженията им. Уважавах прямотата им. Джарка бе все още притеснен. Каза, че ще остане до стъмване и ще направи каквото е по силите му, но после трябва да тръгва. Изкрещях, че не ме интересува, и седнах до носилката, докато наемниците се забавляваха да свестяват, като изливат кани с вода по изрисуваното лице и тънката роба на Амедета. Прислужницата затворих в един килер с малко храна и вино. Казах й, че нямам нищо против нея и ако си мълчи, ще бъде в безопасност. Когато се върнах, Амедета се беше събудила, очите й бяха сънени, а боята по лицето — размазана. Започна да плаче и да ме заплашва. Зашлевих я и я изкарах от носилката, после я избутах към павилиона в градината, където чакаха Собек и Джарка. Показах й дълбокия ров, изкопан от Джарка в меката глина до напоителния канал, където се процеждаше водата.

Седнахме. Казах на Амедета, че ще умре и може единствено да избира между бърза смърт с чаша отровено вино или да бъде погребана жива. Не изпитвах жалост, нито съчувствие към тази красива жена, която някога бях обладавал. Тя имаше сърце на кобра и бе пропита от злостта на Анхесенамон и Ай. Казах й какво знам. Как господарката й е забременяла не от съпруга си, а от собствения си дядо, който искал да обяви децата си открито и да превърне Златното момче в рогоносец. Обясних й, че знам всичко за игричките на Ай, когато Тутанкамон е изпадал в един от онези пристъпи и онзи го е карал да му се кланя. Внезапно Амедета спря да хленчи, а в очите й се появи пресметливо огънче. Казах й за смъртта на Тутанкамон или по-скоро за убийството му, за липсващия скарабей за сърцето, за извършеното от Ай кощунство. Тя не потвърди подозренията ми, но не ги и отрече. Накрая описах посещението й при Пентжу и неговата смърт.

Колкото повече говорех, толкова по-силно бе вълнението ми. Амедета ме гледаше, сякаш едва ли не няма търпение да приключа с излиянията си. Запитах се какво ли има да ми каже? Спрях да говоря и отпих от виното, което Джарка бе донесъл, след което предложих и на нея. Грабна чашата и отпи жадно.

— Какво искаш, Маху, Песоглавецо от Юга? Ако си ме довел тук да ме изпиташ, как мога да се защитя? Скоро господарката ми ще разбере, че съм изчезнала, така че, ако ще ме убиваш, давай.

— Набила? — попитах аз.

— Не знам нищо за нея.

Зашлевих я и заплаших да я оставя на наемниците. Тя избълва порой от обиди, но продължи да твърди, че нищо не знае.

— Какво тогава знаеш? — прокарах пръст по бузата й аз. — Знаеш ли, че Ай умира?

О, какво удоволствие изпитах от изписаното на лицето й объркване.

— Хайде, кажи ни, че лъжем — обади се Собек.

Джарка се стрелна и сряза глезена й със скритата в ръката си кама. Амедета изпищя и притисна шуртящата от раната кръв.

— Живот срещу живот, Маху — изрече накъсано тя. — Обещай, че ще ме пощадиш, и ще ти кажа.

— Кажи ни и ще ти обещая бърза смърт.

— Живот срещу живот — повтори тя. Откъсна парче от робата си и завърза раната. — Денят отминава, Маху, скоро ще се стъмни. Колко дълго мислиш, че можеш да останеш тук? Те ще разберат. Предлагам ти най-добрата сделка.

— Е, ако ние не те убием, Ай със сигурност ще го стори — обади се отново Собек.

Амедета се насили да се засмее и посочи павилиона.

— Това е твоят дом, Собек, но защо не чувам гласове? Къде е жена ти, къде са слугите, децата? Избягали са, нали? Щом те могат, значи мога и аз. Египет се променя — посочи Джарка. — А твоята съпруга, твоите деца, твоят живот? Предлагам моя живот срещу вашия.