Пол Дохърти - Годината на Кобрата

Следобедът се точеше, Ай забавляваше гостите си с групи акробати и танцьори. Нахраних се добре, но почти не пих, като нито за миг не изпусках Амедета от полезрението си, както изгладнял лъв дебне набелязаната плячка и изчаква да се отдели от стадото. Донесоха навеси и слънчобрани срещу жегата и групите започнаха да се разтурват. Собек ме побутна. Амедета бе станала от царската маса и се насочваше към отходниците, следвана от една прислужница. Собек се изправи несигурно с ръка на уста и залитна към вратата. Обърна се, изрева нещо към мен с пиянски глас и се престори, че се препъва в една маса.

— Собек, ти си скапан пияница! — извиках след него аз и го последвах, уж да му помогна.

Прегърнахме се, после тръгнахме несигурно покрай нишите и вратичките, в които дебнеха хората на Нахтимин. Отходните помещения се намираха в специална зала, построена над тесен канал, в който се отичаха отпадните води. Прислужницата на Амедета седеше с кръстосани ръце близо до вратата. Собек я хвана игриво за ръцете и я придърпа към себе си. Тя се стресна. Собек извади камата си и преди жената да успее да изкрещи, запуши устата й с ръка и я бутна вътре. Амедета беше с гръб към нас и тъкмо потапяше ръце в купа с вода. Обърна се и ахна изненадано, когато брадичката й се озова на върха на камата, с която леко я подпрях.

— Недей да викаш, Амедета, иначе ще трябва да убия и теб, и слугинята ти. Ти си убийца! Ръцете ти са изцапани с кръвта на приятеля ми Пентжу.

Прекрасните й очи се разшириха тревожно.

— Не си и помисляй да викаш — повторих аз. — И недей да лъжеш — притиснах камата малко по-силно, докато се появи капчица кръв. — Недей да мислиш и за охраната на двореца.

Със свободната си ръка бръкнах под робата си и извадих малката стъкленица сок от маково семе, която предварително бях приготвил. И двете нямаха избор.

Накарах ги да пият, клекнали до стената. Вече бяха пили доста вино и сокът подейства бързо. Главите им клюмнаха с леко отворени усти.

Собек се разтревожи. Измърмори нещо в смисъл, че всичко е приключило, колко се тревожи за съпругата и децата си и дори, че съжалява за стореното. На мен обаче вече ми беше вече все едно. Единственото, което чувствах, бе ледена студенина, която сграбчва сърцето ми всеки път, когато посегна да отнема живота на врага си. Креснах му да не се държи като страхливо куче, а да ми помогне да спусна телата през прозореца. Излязох първи. Градината наоколо бе запусната. Оставихме двете тела под един храст. Собек седна до тях да ги пази, а аз продължих по предварително начертания план.

Върнах се в Двореца на очакването, където свитите и слугите се приготвяха да посрещнат господарите си. Доверените ми наемници бяха там. Дошъл бях в двореца с възможно най-голямата носилка с дълги колове в ъглите и плътни завеси от всички страни. За да разсея подозрението на възможните шпиони, се престорих на пиян и обясних, че приятелят ми Собек не е в състояние да се движи. С множество викове и проклятия поведох наемниците заедно с носилката покрай двореца с отчаяната надежда, че няма да се изгубя. Най-накрая стигнахме. Със Собек взехме раираните роби на двама наемници и ги облякохме. Амедета и другото момиче все още бяха в света на сънищата. Преместихме ги в носилката, аз и Собек заехме местата си сред носачите и излязохме от двореца безпрепятствено. Двамата наемници, които бяхме освободили, вървяха пред нас и проправяха път през насъбралото се пред двореца множество, отблъскваха мъжете скорпиони, търговците, доставчиците на животински мазнини, продавачите на мед и майсторите на парфюми, които се надяваха да пробутат стоката си на непознатите господари.

Намирам за странно това, че последното ми преминаване през Тива бе като слуга. Предчувствах, че приближаваме края на едно много дълго пътуване, но се опитвах да съсредоточа мислите си върху онова, което предстоеше в момента. Отивахме в имението на Собек, което се простираше по протежение на една от големите улици с високи палми, малко отвъд Портата на сфинксовете. Там трябваше да ни чака Джарка. Надявах се наистина да е там. Той бе вече истински разтревожен за жена си и децата и ме умоляваше да избягаме. Собек го бе подкрепил. Аз обаче надделях, и то не със силата на разума, а като заявих, че ако не искат да ми помагат, ще се справя сам, а ако ме заловят, не мога да гарантирам какво ще кажа на мъчителите на Нахтимин в ужасяващите подземия на Дома на веригите.

Оглеждах хората, които подминавахме, зървах отделни лица и сцени: кушит с питомна мангуста, която изпълняваше различни номера; виснали на вратовете си подноси, змиеукротители предлагаха стъкленици и прахове за засилване на мощта на тялото; група развратници с ярки перуки и ослепително изрисувани лица се опитваше да спечели компанията и среброто на няколко нубийски стрелци, които си почиваха под порутен навес и пиеха от евтината бира на пътуващ търговец; малко момче притича с маймуна на рамото си, а звънчетата около врата на животното отекнаха с мек сребърен звън. Момчето имаше гъста рошава черна коса. Беше здраво, със заядлив поглед. Имах чувството, че виждам собствения си призрак преди толкова много години, побягнал с любимата си маймуна, която жестоката Изития по-късно умъртви. Премигнах и освободих една ръка, за да забърша потта от лицето си. Пресякохме Площада на лотосите, от чиито две страни са издълбани красиви каменни цветя — място, където богатите и могъщите се разхождат; където могат да седят в тесните градини около езерата, защитени от жегата с големи напоени с парфюм бродирани навеси. Свеждах лицето си пред любопитните зяпачи, които се приближаваха да видят кой е в носилката. На пътя се бе преобърнала каруца, преместиха я, появи се отряд войници Консу, които се завръщаха от патрул в Червените земи. Перата в гривите, тракането на колелата, знаменосецът в тежковъоръжената колесница с прекрасни колчани и ножници за копия в червено и златно ми напомниха за нещо, казано от Собек по пътя към двореца. Казал ми бе, че военните действия извън двореца са засилени, а меджайски съгледвачи докладваха, че части се отправят на север. Нима Ай и Нахтимин събираха войска, която да изправят срещу армията на Хоремхеб в Мемфис?