Пол Дохърти - Годината на Кобрата

Преминахме покрай двата огромни пилона на входа към храма и навлязохме в огромното пространство — повече от двеста декара — истинска гора от гранит, която включваше храмове, пилони и дворове. Последвах царската процесия през обкованите с абанос врати надолу към Светинята на всички светини, където статуята на бога чакаше безмълвно с чудовищната, украсена с щраусови пера кърпа за глава и лъскави очи от емайл. В такива случаи винаги се питах дали хората около мен наистина вярват в онова, което всички правехме.

Хорът запя:

Подпрях се на една стена и зачетох изографисания на нея химн с често повтарящ се припев:

Опитвах се да не поглеждам към Собек. Изглеждаше изтощен и разтревожен. И двамата почти не бяхме спали. Събрали се бяхме във Великия дом малко след зазоряване. Каквото и да се случеше, Ай щеше да ни очаква там. Хоремхеб и Рамзес изглеждаха кисели. Майа бе разтревожен. Непрекъснато хвърляше погледи към Собек, заинтригуван от изпосталелия му вид. Разбира се, изречени бяха множество съболезнования за Пентжу; дори Нахтимин се приближи тромаво да ме успокои, че е чул за изчезването на Набила, но не вярва нещо лошо да й се е случило. Можех да го убия на място, да извадя кама и да го наръгам, но за всеки ловец си има време за дебнене и време за нападение. Сега дебнех друга плячка, Нахтимин щеше да почака.

Както можеше да се очаква, Анхесенамон изглеждаше ослепително с прекрасно украсена коса, огърлица от чисто злато, инкрустирано с драгоценни камъни, и скъпи гривни по цялата дължина на красивите ръце. Приближих се да я видя. Погледна ме, после се извърна. До нея бе неотлъчната й сянка Амедета, облечена като девствена жрица с великолепно лице с високи скули, грижливо изрисувано и застинало в маска на фалшива набожност. Опитвах се да не отделям поглед от нея по време на цялата процесия, на ритуалите в храма и по обратния път към двореца. Този отрязък Ай използва да подчертае властта и величието си, като демонстрираше на приятели и врагове, на египтяни и чужденци, че той е фараонът.

След края на процесията стражите на Нахтимин поведоха членове на съвета и други избрани гости през разкошните зали на двореца Малгата, през преливащите от светлина великолепни коридори и стаи, украсени с резбовани дървени колони в различни цветове. За последен път през живота си видях подобни блясък и величие. Животът ми бе започнал в този дворец и последните дни на величието ми се разиграха там. Все още си спомням обкованите със злато и сребро врати, блестящия малахит и лапис лазули на трегерите, покритите с ярки рисунки стени, блещукащите басейни на чистотата, щедро украсени колонади, градини като шахматни дъски от светлини и сенки, цветни подове с изящни мозайки, фонтани от розов мрамор, тесни канали пречистена вода, лехи с плодороден чернозем и безброй видове храсти и дървета, сред които пернати в невъобразимо разнообразие от цветове чуруликаха и привличаха окото, сякаш бяха цветни видения. Онзи ден всичко бе мирно и спокойно, но забелязах, че стражите на Нахтимин — собственоръчно избрани от него Накту-аа — бяха навсякъде, с отличителните кърпи за глава на бели и червени ивици, кожени поли и до един въоръжени със зловещи остри копия и продълговати щитове с Овена на Амон.

Нахранихме се в залата на Златния лешояд, където красивите мозайки на пода се отразяваха в лъскавия трептящ таван. Огромните врати на залата бяха свалени от пантите и сега светлина и аромати от Градината на водните лилии заливаха цялото помещение. Наредени бяха малки масички, на които всеки гост можеше да седне с приятели и колеги, докато Ай и приближените му похапваха на зелена полянка под златен балдахин. Сърцето ми преля от радост, когато Ай вдигна Бокала на славата за тост в приветствие към приятелите си. Сега, когато имах възможност да го наблюдавам от по-близо, Ай определено имаше болнав вид, независимо от слоевете свещена боя по лицето си.

Със Собек поделяхме масата си с Майа. Опитахме се да поддържаме невинен разговор. Най-болно ми бе да се преструвам, че Набила е отишла на гости при приятели, докато яростта и омразата ме разкъсваха като горчива отрова. Ай почти не докосна храната. От време на време притискаше стомаха си през златната материя, сякаш да облекчи някаква болка. Седналата до него Анхесенамон бе напрегната. Едва тогава забелязах, че някой липсва. Нямаше го на процесията, нямаше го и сега. Никъде не видях кръглото предателско лице на Мерире. Докато поднасяха подноси с различни видове месо — печена гъска и бутове от малки теленца и газели, украсени с ивици пушено върху плата от свежа зелена салата, червено зеле, сусам и кимион, придружени с кани хетейско вино — попитах Майа къде е Мерире. Опита се да отговори някак небрежно, но от нетърпението му да отклони темата разбрах, че лъже.