Пол Дохърти - Годината на Кобрата

Но в онзи ден на ярост и гняв нямах нито време, нито сили да скърбя. Не можех да седя и да си спомням за хубавите мигове със Собек, нито да оплаквам смъртта му. Напуснахме къщата и се плъзгахме като диви животни през ниската растителност.

— Изглежда, са решили да минат първо оттук — обясних аз. — Собек доста ги е забавил. После са отишли да търсят мен, но ще открият само огън.

— А сега какво, господарю?

Седнах за момент и се зачудих какво да направя. Наемникът седеше срещу мен и ме наблюдаваше с присвити очи. Знаех какво си мисли, така че вдигнах камата си.

— Лорд Маху вече не е господар — ухилих му се аз. — Сигурно гледаш онези торби със съкровища и се чудиш какво да направиш. Не си и помисляй. В мен се е вселил демон. Каквото и да си мислиш, каквото и да опиташ, преди залез ще има още един труп и той няма да е моят.

Той потри буза и ми се ухили със зъл поглед. Потупах едната торба.

— Това ще е за теб, ако изпълняваш заповедите ми. Никой не те познава. Облечи се в някоя роба. Иди и потърси лорд Майа. Доведи го тук. Кажи му да напише разрешително за безпрепятствено преминаване навсякъде.

— А ако ме предаде?

— Няма. Кажи му, че Собек е мъртъв, а лорд Маху има важни новини. Кажи му още, че няма от какво да се страхува, нито какво да губи или печели. Трябва да дойде сам — надзърнах сред клоните. — Може да доведе един охранител.

Наемникът задъвка устна.

— Има и още нещо. Майа ще бъде в двореца, както и генерал Хоремхеб.

Замълчах и се опитах да доизмисля подробностите от плана си. Главата ми бе като разровен мравуняк. Дори преди да изляза от къщата на Собек, бях зърнал пред себе си пътя към отмъщението.

— Да, да — продължих аз. — Лорд Майа трябва да се срещне с Хоремхеб, който да му даде писмо, което да потвърждава, че действам от негово име. Трябва да бъде адресирано към полковниците на войските му в Мемфис. Да е написано собственоръчно от него, да е кратко и ясно. В него трябва да пише, че съм негов пратеник.

— А ако Хоремхеб откаже?

— Няма да откаже, няма избор. Кажи на Майа да му предаде, че Собек е мъртъв.

Накарах капитана да повтори всичките послания няколко пъти, за да се уверя, че ги е запомнил, после той се плъзна като хищник в нощта. Чувствах се в безопасност. Нямаше да се сетят да се върнат в тук, не и преди зазоряване. Промъкнах се обратно в къщата да потърся храна и малко бира, после се върнах в гъстите храсти, свих се като дете и продължих да кроя планове за утрешния ден.

Загледах се сред широките клони на палмите, в лешоядите, които се стрелкаха като черни души в небето. Около мен се носеха характерните шумове на лагера. Бяхме спрели за почивка в Оазиса на Нощния бог — широка плетеница от палми, прещип и оградени с тръстики езерца — на границата на Червените земи, на около четирийсет километра южно от град Акмин. Размърдах глава и я почесах леко в кълбото плат, което ми служеше за възглавница. Вдигнах меха с вода и поръсих последните капки по лицето си. По мои сметки бяха изминали двайсет и пет дни, откакто напуснах Тива. Майа беше дошъл и оплакваше Собек. Зарът бе хвърлен. Той бе направил избора си. Връчи ми пропуските, прокле Ай и си тръгна. Капитанът на наемниците ми взе едната торба със съкровища и скоро изчезна. Аз тръгнах призори.

В крайна сметка опасността не беше толкова голяма. Тогава Нахтимин още нямаше достатъчно време да наложи сегашния железен обръч около Тива. Бях потеглил бързо по реката, като се преструвах на отшелник, тръгнал да посети бога човек Птах — приятно преживяване след всички ужаси, на които бях станал свидетел. През първата част на пътуването забелязах бойните баржи по Нил и прашните облаци от бойни колесници от двете страни на реката. Вече знаех, че се придвижват на север. Пристигнах на оживеното и колоритно пристанище на Мемфис, където търговци отблизо и далече се спираха да продават стоки или просто да отпочинат. Градът гъмжеше от хора от всякакви народности и племена, а пазарищата бяха залети от просяци, пътуващи търговци и наемници, които предлагаха услугите си. Запитах се колко ли от тях бяха шпиони.

Когато се стъмни, се вмъкнах в дома на полковник Небамум. Старият разбойник, един от най-доверените командири на Хоремхеб, се зарадва да ме види и ме посрещна както подобава, като ми напомни как двамата се бяхме опълчили рамо до рамо срещу Великия узурпатор. Имаше известна представа за случващото се в Тива и бе загрижен от това, че войските на Нахтимин са все още при Делтата, както и от укрепването на град Акмин. Когато му показах писмото на Хоремхеб и му разказах какво се бе случило, лицето му посивя като на мъртвец.