Пол Дохърти - Годината на Кобрата

Бойната треска ме бе завладяла — онази лудост, която обхваща в кулминацията на касапницата. Битката премина в клане. Всички хети бяха избити. Открих Мерире в един от павилионите. Все още изглеждаше самодоволен, целият намазан и напарфюмиран. В онези няколко секунди и врящата във вените ми кръв всички години бяха забравени. Той изквича за милост, коленичи, събра ръце в молитва и занарежда общи спомени. Още плачеше, когато размазах черепа му. Лагерът бе подложен на безразборна сеч. Водеха жени — девойки от таванските храмове и хетски моми — които бяха насилени и заклани, а телата им — захвърлени на общата купчина, докато хората ни отваряха ковчежетата и раклите за плячка.

Още преди обед лагерът бе вече наш. Вече нямах контрол над Небамум. Хетските офицери, наред с тези на Нахтимин, стояха коленичили с вързани зад гърба ръце. Бяха общо около четирийсет. Небамум беше безмилостен. С окървавена кожена кола и ризница той постави двете си знамена на олтара и тръгна покрай редицата пленници с бойна тояга, с която строши черепите на всички до един — кървава дан на неговите богове. Остатъка от деня прекарахме под сенките на Оазиса на нарциса. Аз се напих до смърт с виното от плячката и на следващата сутрин се наложи да ме будят с ритници. Небамум прояви невиждана жестокост. Телата на Нахтимин, Зананза, Мерире и най-малко четирийсет други бяха набити на колове в дълга редица. По-късно той изпрати писма до гарнизоните в Акмин и при Делтата със заповед да му се подчинят или да срещнат гибелта си.

Три дни по-късно се придвижвахме бавно по суша и вода, а новината за славната ни победа се носеше пред нас. Разбира се, всичко бе свършило. Ай умираше в Тива, Хюйи, и преди всичко Майа не бяха стояли със скръстени ръце: онзи дебел хитър ковчежник бе отворил Дома на среброто и Дома на хляба за всички. Офицери, жреци и писари бяха подчинени или изнудени, водачите на търговците — подкупени или заплашени със смърт, а жителите — подканяни да провъзгласят властта на Хоремхеб. Великият генерал бе освободен от домашния арест. Той и зловещата му сянка Рамзес поеха с една баржа на север, за да ни срещнат в Дома на ливанския кедър — едно от онези огромни военни имения с лъскава приемна с изглед към прекрасни градини. Великият генерал бе посрещнат от хората си като спасител и играта приключи.

Аз коленичих пред него в онази зала, докато двамата с Рамзес лежаха удобно върху множество възглавници, плюеха семки от грозде и сърбаха шумно от дълбоки бокали вино. Изслушаха разказа ми с половин ухо; Хоремхеб беше пиян и ме погледна с размътен поглед, като размаха дебелия си показалец.

— Ай умира — едва успя да провлече той. — Той е в Дома на Кумес, по-малко от десет километра надолу по улицата. Знаеш ли, аз съм женен за дъщеря му, но ти, Маху… — сви рамене той.

— Иди да го видиш — изсъска Рамзес и ме погледна с празните си очи. — Предай му най-добрите ни пожелания и му изпрати… — подсмихна се той. — Кажи му да отвори сърцето си за Далечния хоризонт.

Заварих Ай в един градински павилион в Дома на Кумес. Повечето от охранителите му отдавна бяха дезертирали. Чаршафите му бяха мръсни, облегалката — пропита с пот, а плодовете в купата — сбръчкани и изсъхнали. Беше отслабнал: красивото му тясно лице, някога толкова гордо, арогантно и злостно, бе отслабнало и сбръчкано; изпълнените преди с живот очи приличаха на тъмни езера на отчаянието; устата му, способна да бълва безкрайна злоба, сега представляваше просто напукани изсъхнали устни. Беше слаб и раздразнителен, едва си поемаше дъх и дори се запитах каква отрова му бе дал Пентжу.

Разпозна ме и се насили да се усмихне. Каза ми колко много ме мрази, защото нали точно аз бях убил дъщеря му Нефертити? Проклинаше се, задето не ми бе отсякъл главата. Попитах го какво е станало с Набила, но той само ме дразнеше, така че седнах и му разказах всичко, което знам. Извади кама изпод завивките си и се опита да ме нападне. Отблъснах го и той започна да плаче и да ми припомня славните дни, когато двамата заедно заговорничехме. Отново попитах за Набила. Той се изсмя. Взех няколко възглавници и ги сложих на лицето му, докато тялото му се гърчеше в опит да си поеме дъх. Прокълнах го с всяка дума, която успях да си спомня от Книгата на мъртвите. Продължавах да притискам възглавниците, но внезапно осъзнах, че стенанията са замлъкнали и тялото му бе неподвижно и безжизнено. Махнах възглавниците и погледнах в празните му очи, после повдигнах главата му с надеждата, че неговата ка още не е напуснала тялото, и зашепнах в ухото му.