Пол Дохърти - Принцът на мрака

Корбет наблюдаваше как дьо Краон се приближи и сложи печата на Филип върху документа. После френският посланик сложи ръка върху Евангелието, което Робърт Уинчълси, архиепископ на Кентърбъри, държеше между възлестите си пръсти. Дьо Краон, бляскав в робата си от синьо-бял брокат, обяви на нормански френски, че Филип, крал на Франция се радва на този брак, който ще бъде основа за траен мир и приятелство между Англия и Франция.

Корбет, чиито чувства бяха замаскирани с дипломатична усмивка, гледаше как дьо Краон призовава Бога и неговите ангели да свидетелстват, че Франция се надява на вечен мир. При всички други обстоятелства английският писар би избухнал в смях — при всяка възможност дьо Краон би нарушил или извратил съдържанието на договора, стига това да беше изгодно за него или за лукавия му господар от Лувъра. Най-после французинът свърши. От страна на Едуард Корбет се изправи и отвърна с подобна сбирщина от официални лъжи, после заобиколи масата, за да размени целувката на мира със своя архивраг. Зад него Едуард Английски ги наблюдаваше през полус-пуснатите си клепачи, но умът му блуждаеше, а тялото му се тресеше от гняв, че синът му е предпочел да остане в Уудсток със своя любовник, вместо да присъства на тържествената брачна церемония. Беше го уведомил, че е болен. Кралят изскърца със зъби, наблюдавайки как Корбет и дьо Краон се прегръщат и си разменят целувката на мира. След това французинът отметна глава с фалшива усмивка.

— Някой ден, Корбет — изсъска той, — ще те убия.

Писарят се поклони и отвърна тихо.

— Някой ден, мосю, ще се опиташ да го направиш и отново ще се провалиш, както последния път.

Последваха нови лицемерни усмивки и поклони от немай-къде, после проехтя сребристият звук на тромпетите в галерията и церемонията приключи. Дьо Краон се поклони към трона, щракна с пръсти към свитата си да го последва и бързо излезе от огромната зала. Едуард се изправи, разкопча златотканата си мантия и я хвърли на дьо Варен.

— Слава Богу, приключихме с представлението! Дьо Варен, искам да говоря с Корбет в стаята си. Без свидетели.

— Разбира се, Твое величество.

Кралят присви очи.

— Не бъди саркастичен, Съри. И когато уредиш това, изпрати най-бързия си пратеник до Уудсток. Да каже на милия ми син, че искам утре да говоря с него тук. — Кралят насочи пръст кьм графа. — Имам съобщение и за милорд Гейвстьн. Ако още се намира в Англия до края на седмицата, ще го обявя за разбойник, за престъпник, който да бъде застрелян без предупреждение. — Едуард сърдечно потупа графа по рамото. — А след това ще се отправим на север, за да дадем на шотландците такъв урок, че никога да не го забравят.

Корбет откри Едуард, седнал край прозореца с голяма чаша вино в ръце.

— О,Хю.

Сърцето на Корбет замря. Когато кралят се преструваше на добродушен и прям воин, писарят винаги очакваше някакъв номер.

— Докато ти и дьо Краон си целувахте задниците, мислех за доклада ти за случая в Годстоу. Добре се справи, Хю.

— Благодаря, Твое величество.

Кралят стана, наля чаша вино и я пъхна в ръцете на писаря.

— Съжалявам, че не ти казах за мистрес Агата.

— Твое величество, вече възразих срещу това. Как мога да събирам сведения, ако има хора като нея, за които нищо не знам. Такива убийци са опасни. Трябва да бъдат насочвани и наблюдавани.

— Като лейди Агата ли?

— Да, Твое величество, като лейди Агата.

Кралят лукаво го изгледа.

— Наистина, тя е надхвърлила пълномощията си, но ако лейди Елинор беше избягала… — Той остави думите си да увиснат във въздуха.

— Ако лейди Елинор беше избягала — остро отвърна Корбет, — щяха да я върнат.

— Вярно! Вярно! — промърмори кралят. — Но Агата… — Гласът му заглъхна.

Корбет с трясък остави чашата си на масата.

— Мистрес дьо Курси може да е убивала, за да защити Твое величество, но тя извърши убийства и за да предпази себе си. Три жени умряха напразно, а две от тях бяха монахини — единственото им прегрешение беше, че са се оказали на неподходящо място в неподходящо време. Кой ще отговаря за тяхната смърт?

— Не се прави на по-набожен от светец, Корбет — отсече кралят.

— В Италия — бавно отговори писарят — напоследък смятат, че всяко желание на княза има силата на закон. Това правилно ли е, Твое величество?

— Сигурно.

— Значи ако промениш утре мнението си за мен и ме осъдиш на смърт…

Кралят се обърна към него с ръмжене и хвърли чашата си в краката му.

— Млъкни, писарю!