Пол Дохърти - Принцът на мрака

Корбет се зае да изучана почернелите останки от кофата. Вече имаше смътна идея как е била убита сестра Франсис и душейки внимателно, усети неприятната миризма на изгоряла животинска лой. Захвърли съда, изчисти пръстите си и излезе от почернелите останки. През мъглата се виждаха неясните очертания на църквата и той тръгна край нея до кухия дъб, където лейди Елинор беше получавала загадъчните си съобщения. Облегна се на него, загледан в стената и потръпна, като си спомни как кучетата на Гейвстън едва не го бяха разкъсали. Дочу звук зад себе си и шум от счупени клончета, сякаш някой вървеше през дебелия подгизнал пласт паднали листа.

— Чудех се кога ще дойдеш — каза той, без да си дава труда да се обръща. — Знаех, че ще го направиш, щом игуменката направи съобщението си. Убийците винаги правят така, те не обичат да бъдат разобличавани.

Корбет бързо се обърна и се втренчи в неясната, забулена фигура пред себе си.

— Нека те предупредя — продължи той спокойно, — прислужникът ми е някъде в мъглата. Има арбалет и определени заповеди. Така че ако държиш нож, по-добре го прибери в канията.

Фигурата се приближи и една бяла ръка свали назад едновременно качулката и пребрадката си, а блестящата руса коса на сестра Агата се развя свободно. Корбет рядко беше виждал такава красота. Сребристата коса обрамчваше съвършено оформено лице, макар устните да изглеждаха по-тъмни, а очите над високите скули да бяха студени и жестоки.

— Знаех, че си била ти — каза той. — Нямаше кой друг да е. Ти си убила лейди Елинор, после старата сестра Марта, а накрая сестра Франсис. Но коя си ти? — прошепна писарят.

— Истинското ми име е Агата дьо Курси, така че не лъжех напълно. — Тя се засмя, но бдителният поглед не изчезна от очите й.

— А какво стана с истинската монахиня, която е тръгнала от Гаскония?

— Хайде, мастър Корбет, не се прави на толкова хитър! Кажи ми каква част от истината си разбрал.

Ръката на писаря се скри под наметката, докосвайки дръжката на камата, която беше скрил там. Младата жена се приближи и той осъзна, че и нейните ръце не се виждат. Корбет си пое дълбоко дъх и се помоли Ранулф да е наблизо и да наблюдава тази малка драма.

— Да видим — той се облегна на стария дъб. — Преди осемнадесет месеца мистрес Девърил, макар и под друго име, напуснала Гаскония и слязла на пристанището в Дувър. Била сираче от благороден род и нямала близки роднини. Придружавал я млад паж — името му не ни засяга. Мистрес Девърил тръгнала от Лондон по стария римски път за Оксфорд, Уудсток и Годстоу. Ти си знаела за пристигането й и тайно си я проследила. Присъединила си се към пътниците, вероятно след като са напуснали село Уудсток. Запознала си се с тях и предложението ти да ги придружиш е било прието с благодарност. Подозирам, че си била преоблечена като представителен млад мъж, весел спътник за гасконците след дългото и изтощително пътуване. Действала си много умно, Агата, и маскировката ти е била отлична. Само кръчмарят те е видял. Той, както и други, споменаха за благородния младеж, който минал през селото почти по същото време като младата монахиня и пажа й. Но разбира се, той не можеше да ни помогне повече, защото беше разкъсан от кучетата на Гейвстън. Дотук съм прав, нали?

Младата жена стисна устни и се усмихна сладко, напомняйки на Корбет за онази благочестива и красива монахиня, която бе виждал в нея преди.

— Откъде съм можела да знам кой слиза в Дувър и тръгва за Оксфорд? — попита тя.

— Ще отговоря и на това, когато му дойде времето. Но да продължим! Успяла си да убедиш младата дама да се отклони от пътя и си я завела на предварително набелязано място. Може би си й предложила да си починете и да пийнете малко вино. Вероятно тя и пажът са заспали. Всъщност — Корбет се размърда, загледан в мъглата зад Агата — сигурно са заспали по-дълбоко, отколкото са възнамерявали. Във виното, което си им предложила, вероятно е имало приспивателно. Веднъж заспали, те са били лесни жертви. Прерязала си гърлата и на двамата, съблякла си труповете, облякла си дрехите на Девърил и си взела препоръчителните й писма. Единствената ти грешка била, че малкото кученце, което тя носела, или се изгубило, или избягало. Запазила си вещите на жената за себе си. Останалото, заедно със собствените ти дрехи, сега лежи на дъното на някое дълбоко, вонящо блато. Конете? — Корбет сви рамене. — Естествено, запазила си един кон и едно товарно пони. Другите два си пуснала на свобода. Чудесен подарък за някой фермер, който би си държал устата затворена. После си дошла в Годстоу с препоръчителните писма. Дала си обета си и тъй като си обаятелна, си се сближила с лейди Амелия и с лейди Елинор. И кой би те заподозрял в нещо?