Пол Дохърти - Принцът на мрака

— Майката игуменка — едва изговори то — ти праща поздрави и иска веднага да дойдеш.

— Кой е мъртъв? — Корбет раздруса нещастния пратеник за кожения елек, принуждавайки го да се изправи и да го погледне. — Кой е бил убит?

Момчето облиза напуканите си устни, очите му се затваряха от умора. Корбет продължи да го разтърсва.

— Името! — грубо попита той.

— Хю! Хю!

Мейв, наметнала робата си, застана между тях и гневно погледа съпруга си.

— Горкият човечец е полумъртъв от умора, Хю!

Корбет пусна пратеника, мърморейки извинения и позволи на съпругата си и двама слуги да го заведат в кухнята. Мейв нареди да му съблекат изцапаната връхна дреха и със сила прокара между устните му чаша разредено вино, докато Корбет крачеше напред-назад.

— Мастър писарю! — дрезгаво прошепна младежът. — Игуменката иска да дойдете веднага. Сестра Франсис е мъртва.

— Как умря?

— Стана пожар в къщата, където спят послушничките. Умряла е на място. Останалите избягали.

Корбет коленичи зад пратеника.

— И кой е убиецът?

Мъжът примигна със зачервените си очи.

— Убиец ли? — промърмори той. — Не беше убийство, мастър Корбет, а злополука.

Писарят недоверчиво изсумтя.

— А има ли други новини?

— Това е всичко — прошепна пратеникът. — Но трябва бързо да отидеш там.

И като се облегна на стола си, той моментално заспа.

Корбет веднага би опаковал багажа си и заминал, но Мейв настоя да изчака, докато бурята отмине. Успя да го убеди и Корбет се върна в стаята си, гледайки през прозореца към синьо-черните облаци, които се събираха над гората Епинг.

Накрая се зарадва, че е изчакал. Късно вечерта се завърна Малтоут. Мейв отново се намеси. Усещаше настроението на Корбет и настоя пратеникът да се преоблече и да хапне, преди съпругът й да почне да го разпитва, сякаш е Главният кралски инквизитор в Тауър. След като Малтоут отпочина, Корбет и Ранулф се срещнаха с него в залата за гости. Седнаха край големия огън, чиито проблясващи пламъци хвърляха дълги сенки върху далечната стена.

Малтоут беше изтощен и му беше трудно да си припомни някои подробности, но накрая успя да разкаже всичко. Без да обръща внимание на молбите и възраженията на Ранулф, Корбет им нареди да се наспят добре, за да са готови на следващата сутрин. Дори самият дявол да яздеше вятъра, който виеше и стенеше отвън, щяха да поемат обратния път към Годстоу.

После писарят се прибра в собствената си спалня. Мейв седеше наведена кад масата, използвайки светлината на огромния свещник, за да забива яростно иглата в бродерията, над която от години работеше. Писарят дълбоко си пое дъх и скри усмивката си. Мейв мразеше ръкоделието, ненавиждаше го. Затова винаги когато я видеше заета с шиене, той знаеше, че това е лош знак. И този път се оказа прав. С червени петна от ярост по бузите тя му изчете обширна лекция за правилата на гостоприемството и възпитанието и като всеки добър моряк, усетил приближаващия се шквал, Корбет реши да избяга преди бурята. Това, че Мейв убождаше пръста си от време на време, не подобряваше нещата, но най-накрая тя свърши. Последно бодване в бродерията и тя я захвърли върху масата с тиха ругатня, на която би се възхитил всеки от кралските войници.

Когато седна до него на леглото, тя попита:

— Значи получи новините, които чакаше? Тази монахиня, която е умряла, сестра…

— Франсис — допълни Корбет.

— Смъртта й не те изненадва, нали?

Писарят кимна.

— Знаех, че някой може да умре.

— Обвиняваш ли се за това, Хю?

— И да, и не — отвърна той спокойно. — В Годстоу има убиец и утре аз ще се изправя срещу него.

— А какво трябваше да направи Малтоут?

— Той ми донесе доказателство, което потвърди съмненията ми, но не знам как да действам. Липсват още парченца от мозайката.

Корбет се обърна и се усмихна на Мейв.

— Ако не си свършила с бродерията — каза той привидно сериозно, — можеш да си я довършиш. Има и други въпроси…

Тя заби нокти дълбоко в прасеца му.

— Омръзна ми от ръкоделие — прошепна тя. — Хю, утре ли заминаваш?

— Да, призори.

Тя облегна глава на рамото му.

— Пази се — прошепна. — Боя се за теб.

Корбет я притисна силно и с мъка скри собствените си страхове.

Късно на другата вечер тримата ездачи стигнаха Годстоу. Пазачът ги пусна след обичайното заяждане. Щом веднъж се озоваха зад стените на манастира, Корбет го изпрати да доведе лейди Амелия при тях.

Игуменката сякаш се беше състарила, откакто Корбет за последно я беше видял. Дори в слабата светлина на проблясващите факли Корбет виждаше колко бледо и изтощено е лицето й. Очите й бяха зачервени и обкръжени с тъмни сенки.