Пол Дохърти - Принцът на мрака

— Откъде тогава разбра, че е добре облечен?

— По ръцете му имаше пръстени, жакетът му беше от червен сатен. Както казах, той закуси и веднага след това тръгна.

Корбет се изправи, сякаш се канеше да си тръгне.

— Ами жената — намеси се Ранулф, — имаше ли малко кученце?

Червендалестото лице на кръчмаря се разтвори в беззъба усмивка.

— Да, имаше; малко джавкащо създание, увито в наметката й. Хранеше го с мръвки и хапки хляб, натопени в мляко. Отлично си го спомням. Докато беше тук, не млъкна.

Корбет напусна кръчмата, доволен от откритието си, и те продължиха към покрайнините на Оксфорд. Понякога в отговор на въпросите си получаваше само безизразен поглед, промърморена ругатня или поклащане на глава. Но в още две кръчми получи същия отговор като в Стоукънчърч — за млада жена и нейния спътник, и двамата мълчаливи и мургави, недобре владеещи английски. Очевидно момчето било паж, защото винаги то говорело. Жената изглеждала набожна и затворена; един от кръчмарите дори я описа като монахиня. Това, че добре облеченият младеж винаги се появявал в кръчмата по времето когато младата жена и пажът й се канели да тръгват, звучеше все по-зловещо. Най-накрая, за свое собствено задоволство и явно удоволствие на Ранулф, Корбет реши, че са открили достатъчно и нареди да се отправят на юг.

Пристигнаха в Лейтън подгизнали и натъртени от яздене. Ранулф и Малтоут изчезнаха като блуждаещи огньове, докато Корбет изслуша една от лекциите на Мейв за нуждата да си почива, както и за опасностите да бродиш по кралски работи във време, когато и най-големите грешници са си дали почивка. Докато я слушаше, Корбет се разкъсваше между желанието си да спи и възбудата от онова, което беше открил.

След като нощта падна и имението се смълча, той стана, взе пергамента и отново започна да разрешава загадката. Беше подредил донякъде събитията в Годстоу и сега се концентрира върху загадъчните убийства в гората. Смяташе, че жената е била свързана с изпадналия в немилост род Девърил; девизът върху кучешкия нашийник не можеше да бъде съвпадение. Освен това тя беше чужденка. Списъкът на Кенилуърт показваше, че Девърил няма законни наследници. Беше ли тя незаконородена? Но родът все още беше в немилост, как й бяха позволили да влезе в Англия и очевидно да пътува до Годстоу, известен манастир, където беше заточена бившата кралска любовница? Кой е бил младият паж и загадъчният младеж, който ги е следвал? Какво е станало в горите край Годстоу? Кой кого беше убил? Беше логично да се заключи, че младежът е бил убиецът, но може да е бил и младият паж или някакъв непознат. Станала ли е загадъчната жена жертва на убийство или е била някоя друга? Очевидно е пътувала до Годстоу и трябва да са я очаквали там. Значи сигурно е пристигнала…

Корбет хвърли перото с отвращение. В манастира имаше монахини от всякакви националности и всички, дори лейди Амелия и сестра Агата говореха френски по дворцовата мода. Този младеж… Може би е бил принцът или Гейвстън? Корбет отново прегледа бележките си за смъртта на лейди Елинор. Денят отдавна беше настъпил, когато той стигна до неизбежното заключение и беше готов да се изправи срещу убиеца. Оставаше само едно парченце от мозайката. Той събуди протестиращия Малтоут и му нареди да препусне с всички сили към кралския лагер край Бедфорд. Корбет му връчи кратко писмо, в което искаше от краля няколко простички отговора на своите прости въпроси. Въпреки това писарят още се чувстваше неспокоен — теорията му беше добре обоснована, но почти нямаше доказателства и се чудеше дали кралският отговор ще пристигне навреме, за да предотврати следващото убийство в манастира Годстоу.

След като Малтоут тръгна, Корбет се заразхожда из стаите и коридорите на имението си, тормозейки Мейв и всички останали. Беше му трудно да спи през нощта, защото се тревожеше, че всяко забавяне може да доведе до следваща трагедия в Годстоу. Чудеше се дали да не вземе най-бързия кон от конюшнята си и да не препусне към Оксфордшър, но отхвърли идеята като глупава. Все едно да нападне непознат, скрит враг. Мейв се опита да го успокои, но нервността му растеше. Рано сутринта на третия ден след завръщането му, най-лошите му страхове се оправдаха. Младо конярче, опръскано в кал от глава до пети, почти падащо от изтощение от седлото на уморения, запъхтян кон, стигна до имението Лейтън. То съобщи новините, още докато Корбет, който беше слязъл тичешком от стаята си, му помагаше да слезе на земята.