Пол Дохърти - Принцът на мрака

Ранулф се включи в спора, а Корбет отмести поглед при мисълта за смъртта на старата сестра Марта, удавена във ваната си.

В Уестминстър пристанаха при Кингс Степс и Корбет спусна качулката си, за да не го разпознаят колегите му от канцлерството или хазната, защото не искаше да губи време в празни приказки. Остави Малтоут и Ранулф да се тъпчат в една от продавниците за пай, който се намираше непосредствено до стената на двореца и си проправи път към сградите отвъд. Там с високомерен глас поиска да го пуснат в името на краля. Отвърнаха му заядливо да скочи в Темза, затова почука отново и най-накрая вратата се отвори. На прага се показа висока, мършава фигура, облечена в дълга кафява роба. Лицето на мъжа беше бледо, издължено и набръчкано; воднистосините му очи се присвиваха на светлината. Корбет не свали качулката си.

— Кой си ти? — остро попита мъжът. Писарят показа лицето си.

— Мастър Найджъл Кувил, аз съм кралски пратеник. Кралят смята, че си твърде стар и изкуфял за тази длъжност и ме праща да те заменя.

Изпитото лице на стареца се разля в усмивка и тънките му, набраздени от вени ръце стиснаха тези на Корбет.

— Както винаги заядлив, Хю — промърмори той. — И както винаги глупав. Влизай преди и двамата да сме прогизнали до кости.

Корбет се промъкна в стаята. Светлината в нея беше слаба, а въздухът натегнал от миризмата на лой за свещи, горени въглища и пропит с аромата на кожа и пергаменти. Вътре имаше дървена маса с кръстосани крака и голям стол. Останалата част на помещението беше заета от кожени и дървени ковчежета с най-различна големина. Някои бяха отворени и в тях се виждаха свитъци пергамент. По стените имаше рафтове чак до опушения таван, по които лежаха други рула велен (фино обработена телешка кожа, използвана за подвързване на книги. — (Бел. ред.)). Всичко изглеждаше в пълен безпорядък, но Корбет знаеше, че Кувил може да открие в миг всеки документ, който му трябваше. Тази стая беше архивът на канцлерството и хазната и документите в нея датираха от векове назад. Щом някой документ е бил изпратен или получен, той си имаше определено място в царството на Найджъл Кувил. Някога главен писар в канцлерството, той беше получил сегашния си пост като признание за дългогодишната си вярна служба на Короната. Когато Хю за пръв път стана писар, Кувил беше негов учител и ментор, и въпреки голямата разлика във възрастта, те бяха станали добри приятели.

Архиварят се зарови из стаята, откри едно столче и му го поднесе.

— Виждам, че няма да се отърва от теб — забеляза той сухо. — Старите навици не се променят. — После, когато Корбет седна, попита. — Малко вино?

Хю поклати глава.

— Не и ако е от онзи рядък оцет, който винаги поднасяш.

Кувил влезе в малка ниша и извади разпечатано гърне с вино и две пръстени чаши.

— Най-хубавото бордо, което си пил — отбеляза той, напълни едната догоре и я подаде на Корбет. — Сега знам какво са искали да кажат в Евангелието с думите „Не хвърляй бисери на свинете“.

Корбет се усмихна и отпи от ароматното червено вино.

— Прекрасно! — каза той.

— Разбира се. — Кувил седна срещу него и опря лакти на коленете си, докато внимателно придържаше чашата си, сякаш беше Светия Граал. — Томас Бекет е пил от него. Нали знаеш, че дори когато станал аскет и се отказал от разкоша на кралския двор, дори когато постел, свети Томас не можел да се въздържи от червеното вино. — Кувил се усмихна на писаря. — Ти добре ли си, Хю? Ами Мейв?

Размениха закачки и клюки за стари приятели, нови познати и пресни скандали. Най-после Кувил сложи чашата на пода до себе си.

— Какво искаш, Хю?

Корбет извади изтъркания кожен нашийник от кесията си.

— Тук пише „Noli me tengere“. Мисля, че е девиз от фамилен герб. Познат ли ти е?

Кувил щракна с пръсти и присви очи.

— Чувал съм го някъде — замислено каза той и стана, потривайки брадата си. — Въпросът е къде.

Корбет си почина около час, докато приятелят му ровеше из свитъците и рулата, преглеждаше списъка на фигурите и девизите по гербовете. В началото му беше казал самоуверено.

— Бързо ще го намеря, Хю, повярвай ми.

Но след като мина час, той застана насред стаята и поклати глава.

— Кажи ми, защо ти е нужно да знаеш откъде е? — Той вдигна ръка. — Знам, че работата ти е тайна, мастър Корбет, и че изпращаш писма, от които не получавам копия. — Той отново седна срещу бившия си ученик. — Но защо е толкова важен този девиз?

Корбет затвори очи и му разказа за събитията в Годстоу — смъртта на лейди Елинор Белмонт, хитрата измама на французите и подлите намерения на Филип IV. Почти беше завършил, когато спомена, сякаш току-що се беше сетил, за възможността убиец от опозорената фамилия Монфор да се е промъкнал в Англия. Очите на Кувил светнаха.