Пол Дохърти - Принцът на мрака

— Вън! — изрева Гейвстън. — Махни се, докато се научиш как се сервира на лорд!

Момчето побърза да излезе, разтърквайки пламналата си буза, а Гейвстън отпи от бокала. Само Корбет да не си беше пъхал носа в тази проклета работа! Кралският фаворит мрачно огледа стаята. Корбет беше човек, с когото трябваше да се съобразява. Трябваше ли да се сприятели с него? Гейвстън прехапа устни. Може би, но това беше за в бъдеще. Сега старият крал бързо приближаваше на юг, а с него щяха да дойдат и онези своенравни военни, които като мастифи го следваха по петите. Гейвстън знаеше колко го мразят. Да можеше старият крал да умре! Дотогава той щеше да задържи чувствата на принца. Щеше да признае всичко, да падне на колене, да се обяви за негов роб, да му купува скъпи подаръци… Но кога щеше да умре кралят?

Гейвстън стана и отиде до стария, обкован с желязо сандък и свали халка с ключове от златната верижка, която висеше на врата му. Отключи трите резета и отметна капака. Отвътре извади восъчна фигура, в която имаше и слама, и мас от мъртвец. На главата й имаше сребърно венче. После взе купа с благоухания и един черен обърнат кръст. Седнал на пода като прост селянин, Гейвстън започна черния сатанистки ритуал, на който го беше научила майка му за пълно унищожение на враговете му.

В друга стая на същия дворец сеньор Амори дьо Краон също се приготвяше да смени тактиката. Убийците му бяха мъртви, Филип нямаше да се зарадва на този факт. Джуджетата бяха изпълнили много присъди от името на френския крал; уменията и опитността им щяха да му липсват много. Дьо Краон обмисляше възможните си избори. Ако старият Едуард умреше, ако някой го убиеше, какви слухове щяха да тръгнат? Щяха ли да шушукат, че е отцеубийство? Че младият принц, или Гейвстън, или и двамата не само убиват злочести дами в манастирите, но и богопомазани?

Дьо Краон неспокойно се завъртя на стола си. Беше издирвал убиеца с безмълвни заплахи и подкупи, но досега нищо не беше открил. Крал Филип беше изпратил името, изтръгнато от пленения шпионин Юдо Тайлър, но дьо Краон не успя да открие такъв човек. Той мрачно се усмихна: Тайлър беше смел и до последно не беше казал нищо, освен лъжи. Може би фалшивото име на убиеца също е била последната му шега. Пратеникът тихичко изруга. Защо Корбет не беше някъде другаде! Сега всичко може би зависеше от неговата намеса и късмета на английския писар. Може би щеше да се провали? Може би планът на Филип и използването на убиец от рода Монфор щеше да успее? Или пък трябваше да се откаже от играта, да се ограничи с официалния си статус и да поиска брак между Уелския принц и принцеса Изабела?

Още валеше, когато Корбет и спътниците му стигнаха до Олд Гейт и се запътиха през Пуър Джури и Марк Лейн към Малкия Уелс и Тауър. Оставиха конете си и наеха лодка на кея Уул. Малтоут, разбира се, се противопоставяше, но двамата опитни лодкари се подиграха със страха му да пътува по реката.

— Можеш да се удавиш само веднъж! — викаха те заедно. — Пък и не трае дълго. Ако паднеш във водата, отвори си устата и рязко се нагълтай с вода. Само след няколко секунди ще си при ангелите.

— Което е повече, отколкото заслужавате вие — разгорещено обяви Ранулф, притичвайки се на помощ на партньора си по зарове.

Корбет нареди на всички да млъкнат. Лодкарите отблъснаха лодката и загребаха надолу по реката през Билингсгейт и Ботолф Уорф. Минаха под Лондонския мост, където водата се пенеше между двете близко разположени арки, а гребците потапяха веслата, за да могат лодките да се промъкнат покрай перилата, които ги предпазваха от големите каменни арки. Щом преминаха, всички си отдъхнаха; Темза беше жестока река, но най-опасен беше кипящият казан под Лондонския мост.

Сега лодкарите насочиха лодката по средното течение — покрай Доугейт, Куийнсхийт и Флийт. Вонята беше ужасна. Боклуците на града, трупове на кучета, котки, просяци, прокажени и нежелани бебета се хвърляха в канавките на Флийт и когато завалеше, всичко това се отмиваше в Темза. Когато завиха към Уестминстър, Ранулф смушка Корбет и посочи към близкия бряг. Въпреки купчините боклук, които се носеха по повърхността на реката, водоносците пълнеха буретата си оттук, за да продават вода по улиците. Корбет леко се усмихна и кимна.

— Винаги пий вино или бира, Ранулф — прошепна той и се обърна към лодкаря.

— Вярно ли е?

— Кое?

— Че рязкото поемане на вода веднага ще те задуши.

— О, да! — Един от гребците се усмихна при вида на позеленелия Малтоут. — Това е най-лесният начин да умреш.