Пол Дохърти - Принцът на мрака

— Гледах гербовете на благородническите семейства в Англия и Гаскония каквито са днес. Но какво става с един род, когато е обвинен в измяна на Короната?

— Разбира се! — извика Корбет. — Девизът на тези родове се унищожава, титлите им се отнемат, а земите се конфискуват от краля.

Кувил стана, взе един дълъг кожен калъф и извади дебел, пожълтял пергамент. Предпазливо го разгърна и повика Корбет. Двамата внимателно заразглеждаха документа. Беше изписан от двете страни. От едната Корбет разпозна гербовете на родовете Пърси де Боун, Бигод, Моубри. От другата имаше гербове, задраскани с дебели черни черти.

— Кои са тези?

— Това е списъкът от Кенилуърт — отвърна Кувил. — Саймън дьо Монфор се разбунтувал през 1258. Както знаеш, Едуард разбил войските му между ябълковите дървета на Ившъм през 1264. Дьо Монфор бил убит, тялото му — насечено на парчета и хвърлено на кралските кучета. Някои от привържениците му загинали с него, малцина успяха да избягат през граница, но повечето намерили убежище в замъка Кенилуърт в Уорикшър. След дълга обсада замъкът се предал и с въстанието на Монфор било свършено. — Кувил посочи пергамента. — От една страна са гербовете на благородниците, които подкрепили краля, а тези, които са задраскани — са на главните поддръжници на Монфор. Може би ще открием девиза сред тях.

Корбет се отдалечи, докато Ковил прехвърляше Списъка от Кенилуърт.

— Аха! — Възрастният мъж вдигна очи и лицето му засия от удоволствие. — „Noli me tengere“ е девизът на рода Девърил.

— Какво е станало с него?

Кувил отново замърмори под нос и закрачи из стаята, разглеждайки други свитъци и книги с изрязани квадратни страници, които съдържаха списък с кралските присъди и прокламации. После повика Корбет до масата.

— Всички от рода Девърил, които са се сражавали с де Монфор, са загинали при Ившъм.

— Имали ли са наследници?

Кувил поклати глава и посочи герба на Девърил.

— Писарят е оставил бележка. Виж!

Корбет се взря в синьо-зеленото мастило.

— Nulli legitimi haeredes.

— Никакви законни наследници — преведе Кувил. — Според този списък последният Девърил е умрял при Ившъм.

Корбет поклати глава и вдигна изтъркания нашийник.

— Защо тогава това е било намерено на врата на едно малко кученце в гората край Годстоу?

— Не знам — отвърна Кувил. — Мисли логично, Хю. Това, че е намерено там не означава, че непременно е свързано с престъпленията, които разследваш.

— Би трябвало! — прошепна Корбет. Кувил сложи ръка на рамото му.

— Хю, Бог знае откъде е дошъл този нашийник. След победата над Монфор сергиите на пазара бяха затрупани с вещи на бунтовници.

Корбет уморено потърка лицето си.

— Виж какво, Найджъл — започна той, — млада жена и спътникът й са варварски убити в едно блато в горите на Оксфордшър. Не е възможно да бъдат разпознати труповете. Никой не идва да ги потърси. Никой не пише петиция, нито се интересува къде са изчезнали. Убити са жестоко, но това се подминава с мълчание.

Кувил сви рамене.

— Разходи се из лондонските улици и ще откриеш трупове на бедняци, за които никой не дава пет пари.

— Да, — отвърна Корбет, — но това не са били бедняци, а хора, свикнали с охолството. Откъде са дошли?

Кувил се усмихна.

— Може да са чужденци.

Корбет се втренчи в стария си учител. „Разбира се“, помисли си той. Отец Рейнар беше споменал, че са били мургави. Може да са били чужденци.

— Ако е така — бавно каза той, — трябва да са получили разрешение от краля да влязат в Англия. Трудно ли ще бъде да се открие този документ?

Кувил кимна.

— Разбира се. Всеки месец стотици хора влизат в Англия. Дори ако има издаден такъв документ, може да не са ми изпратили копие.

Корбет се почеса по главата и се усмихна смутено.

— Открих нещо — каза той бавно — и все лак то не хвърля светлина върху загадката. — Взе наметката си от пода, където я беше захвърлил. — Съвсем сериозно, знаеш, че съм пазител на кралските тайни. Признавам, че до теб не стигат копия от писмата, които изпращам и докладите, които получавам от шпионите си. — Той закопча наметката около раменете си. — Понякога се гордея, защото кралят се вслушва в мен, но нашият повелител е лукав човек. Веднъж ми каза, че ако дясната му ръка знае какво прави лявата, ще я отсече.

— Какво искаш да питаш, Хю?

— Познавам всички кралски шпиони и агенти, независимо дали работят в кастилския двор или папската зала за аудиенции в Рим. Но има ли някой друг като мен?