Пол Дохърти - Принцът на мрака

Кувил разпери ръце.

— Ти си горд човек, Хю, а гордостта пречи на логиката. Знаеш, че има хора, които работят пряко за краля. Един от тях е графът на Съри. Сигурно има и други.

— Найджъл, всички кралски сметки идват при теб. Открил ли си някое друго име?

Кувил подигравателно обели очи.

— Друг Корбет? Разбира се, че не! — После лицето му стана сериозно. — Виждал съм едно име. Плащания за дьо Курси.

— Кой е той?

— Не знам. Споменава се в документи за пари, дадени „pro secretis expensis in negotio regis“.

— „За тайни разходи по кралски дела“ — преведе Корбет и изпита пристъп на гняв от непочтеността на своя господар. — Найджъл, благодаря ти. Защо не ни дойдеш на гости в Лейтън?

Кувил се усмихна.

— За да видя Мейв? С удоволствие.

Корбет откри, че Ранулф и Малтоут се бяха преместили от продавницата за пай в близката кръчма. И двамата изглеждаха много доволни, след като часове наред бяха пили здраво и помръкнаха, когато трезвият им господар строго нареди да зарежат ейла си, да се върнат до Кингс Степс и да изтърпят още едно неприятно пътуване по Темза. Когато стигнаха Лондонския мост, Малтоут и Ранулф бяха повърнали всяка капка от изпитото и трябваше да прекарат останалата част от пътуването под безмилостните подигравки на ухилените лодкари.

Когато слязоха на брега, останаха да преспят в един хан близо до Тауър. На другия ден започнаха изтощителното си пътуване по древния римски път, който водеше от градските стени на Лондон до Оксфордшър. Ранулф и Малтоут решително възразиха.

— Защо ни е да го правим? — извика прислужникът. Малтоут погледна встрани, защото не смееше да се противопостави на влиятелния кралски писар.

— Причината, Ранулф — меко каза Корбет, привел лицето си до неговото, — е, че се опитвам да разбера дали след година и половина някой от собствениците на пивници и кръчми по този път не си спомня да са минавали двама чужденци — млада жена с придружител. Така че — продължи той сладко, — ще спираме във всяко заведение, но няма да пиеш нищо друго, освен вино, разредено с вода. Няма да се напиваш, а ще ми помогнеш да свърша тази работа.

— Но нали ти казах — отвърна Ранулф, — че кръчмарят от „Бикът“ в Годстоу ги е видял, както и онзи добре облечен младеж. Какво повече искаш!

Корбет хвана юздите.

— Ранулф, всичко зависи от това. Искам да разбера какво е станало. Внезапно ли са се появили тези непознати в Оксфордшър или са дошли от Лондон? Ако последното е вярно, сигурно са пристигнали отвъд морето. Второ, младежът, който е минал по същото време през Годстоу — било ли е съвпадение или е свързан с жертвите на убийството?

Ранулф разбра, че господарят му говори сериозно.

— В такъв случай, мастър, колкото по-скоро започнем, толкова по-скоро ще свършим.

Ранулф се оказа прав в предчувствията си — пътуването се оказа истински кошмар. Дъждът валеше неспирно и имаха чувството, че пътуват през водопад. Старият павиран път се превърна в разкаляно тресавище, из което се срещаха опасни дупки, където можеше да затънеш. През повечето време водеха конете си, докато се придвижваха от малки, уютни пивници и удобни ханове до просторни кръчми. Отначало не им провървя и първата вечер, след като бяха излезли от Лондон, си легнаха толкова уморени, че нямаха сили да разговарят. Но на следващия ден в една кръчма със сламен покрив в покрайнините на село Стоукънчърч, собственикът изслуша въпросите на Корбет и самодоволно сви устни.

— О, да — каза той. — Помня тази двойка.

— Опиши ми ги!

Мъжът направи гримаса.

— Оттогава мина много време, мастьр писарю.

Корбет му показа една сребърна монета.

— Но аз добре ги помня — забързано продължи кръчмарят. — Бяха добре облечени и имаха здрав вид. Тя беше хубавичка, макар да беше облечена като монахиня и да стискаше броеница. Придружителят й беше още момче. Помислих, че й е паж.

— Говореха ли английски?

— Не, не, само езика на благородниците — френски. Питах ги къде отиват. Тя само поклати глава и се усмихна, но момчето каза, че се била посветила на Бога. Едва го разбрах. Платиха с френско сребро и продължиха.

— Пътуваше ли някой с тях? — попита Корбет, прикривайки вълнението си.

Кръчмарят поклати отрицателно глава.

— А имаше ли тук и други чужденци по това време?

— О, да — отвърна мъжът. — Един млад, добре облечен хлапак, но въоръжен. Носеше меч и кама.

— Видя ли лицето му?

— Не. Пристигна рано сутринта, за да закуси, точно когато младата жена, която споменах, си тръгваше. Беше с наметка и качулката му беше спусната над лицето. Стори ми се странно, защото времето беше хубаво.