Пол Дохърти - Принцът на мрака

— Мастър Корбет — тя му протегна студените си, влажни ръце. — Как беше пътуването?

— Изтощително — отвърна той. — Студено ми е, мокър съм — той погледна ботушите си — и съм целият в кал. Дъждовете са превърнали пътищата в мочурища.

— Ела с мен.

Корбет поклати глава.

— Предпочитам къщата за гости, милейди. Колкото по-малко хора знаят, че съм тук, толкова по-добре.

Игуменката го погледна неразбиращо, сякаш потънала в собствените си мисли, после бързо се съгласи.

Пазачът се погрижи за конете им, а лейди Амелия, носейки се безшумно като призрак пред тях, ги поведе към къщата за гости. Сестра Агата ги чакаше там; красивото й лице беше пребледняло, очите — загрижени. Въпреки това поздрави Корбет с усмивка.

— Хю — прошепна тя, като стисна ръката му, — най-после се върна!

Той се усмихна и леко докосна рамото й.

— Сестра Агата, трябва да поговоря насаме с лейди Амелия. — Той погледна през рамо към двамата си спътници. — Ранулф и Малтоут са гладни. Ако не получат храна, ще се изядат един друг.

Когато младата монахиня отведе и двамата, Корбет позволи на игуменката да го заведе в малката стаичка, в която имаше само маса, стол и ниско легло. Лейди Амелия се отпусна уморено на стола, докато Корбет я разпитваше за смъртта на сестра Франсис. Изслуша я в тишина, зададе няколко въпроса, после отиде и застана до нея.

— Лейди Амелия?

Тя стоеше със скръстени ръце, загледана в пода. Корбет клекна до нея.

— Лейди Амелия, утре сутрин, след литургията, кажи на сестрите, че преди вечерня ще говоря с тях и ще им обясня всичко, което се е случило. — Той леко повдигна брадичката й и я накара да го погледне. — Милейди, трябва да го направиш.

— Разбира се — промълви тя. Гордото й някога лице беше набръчкано от умора и тревога. Усмихна му се като сомнамбул, стана и излезе.

Корбет седна на леглото, отпусна се и скоро потъна в дълбок сън. Рано сутринта го събудиха манастирските камбани. Беше му студено, ръцете и краката го боляха от дългата езда предишния ден. Стана и отиде да събуди мърморещите Ранулф и Малтоут. После лъсна ботушите си, изми се, смени дрехите си и лакомо изяде хляба и сиренето, които му донесе една възрастна послушница. След това даде подробни нареждания на Ранулф и Малтоут — той щеше да огледа изгорялата къща на послушниците, а те трябваше да се присъединят по-късно към него, въоръжени с мечове и ками.

— Ранулф, донеси и арбалет. Гледай никой да не те види. Стой скрит. Но ако някой реши да ме нападне, стреляй два пъти — първия път предупредително, но с втория изстрел го убий, който и да е.

Корбет повтори всичко още веднъж, сложи наметката си и слезе долу. Гъста мъгла скриваше повечето от манастирските постройки. Той си спомни есенното слънце по време на предишното си посещение и се учуди колко бързо се беше променило времето. Въпреки това, той трябваше да изпълни дълга си. Докато отиваше към почернелите останки от къщата на послушниците, неясни фигури сновяха около него, стъпките им бяха приглушени от мъглата. Смътно си спомняше, че някога това беше приятна двуетажна сграда, но огънят беше обхванал изсушеното от лятното слънце дърво и беше превърнал всичко в черни обгорели руини. Внимателно си проправи път през тях към онова, което някога беше кухня. Тук беше започнал пожарът, убил сестра Франсис, докато останалите монахини, очевидно предупредени, бяха успели да скочат през прозорците или да се измъкнат по външното стълбище.

Представяше си сцената. Беснеещият огън, лакомо поглъщащ гредите и подпорите и сестрите, чийто спокоен живот е бил внезапно разрушен от ревящите пламъци, тичат към спасението си. Близо до стената се виждаха останките от огнището. Сградата тук беше толкова зле изгоряла, че тухлите се бяха превърнали в черен прах. Корбет застана пред него и се огледа. Клекна, зарови пръсти в студените овъглени останки, взе парченца от тях и внимателно ги подуши. После съзря изкривената, полустопена метална кофа за вода — една от сестрите, която чула писъците на сестра Франсис, беше изтичала надолу, отворила вратата на миялното помещение и видяла помощник-игуменката да гори като факла, а желязната кофа да лежи в краката й.

— Горката жена — беше му казала лейди Амелия — не е могла да направи нищо, за да спаси сестра Франсис, която била обвита с огнена пелена. Тя видяла кофата до краката й, преди да затвори вратата и да вдигне тревога. Слава Богу — беше промълвила тя, — иначе сигурно и други щяха да пострадат.