Пол Дохърти - Принцът на мрака

Корбет се облегна и се усмихна.

— Значи старата монахиня е отворила на убиеца си. Трябва да е била във ваната, чула е почукване и е излязла; следите от вода не са били оставени от убиеца, а от нея, когато е отишла да отвори.

Корбет се загледа в пергамента.

— Благодаря ти, Мейв — промърмори той. Но когато вдигна поглед, вратата беше затворена и жена му я нямаше.

Корбет изми лицето и ръцете си. Прегледа бележките си в светлината на онова, което му беше казала Мейв и започна да размишлява. Претегляше аргументите си; прескачаше празнините; заобикаляше трудностите и проблемите. Студената ръка на страха накара стомаха му да се свие. Той знаеше кой е убиецът. Беше ли възможно? Почеса разрошената си коса и отново прецени всички факти като правник и аргументира обвинението си. Поклати глава. Съдебните заседатели можеше да не приемат, че е доказал случая, но ще се съгласят, че може да се повдигне обвинение.

Внезапно си спомни за последната си среща с монахините от Годстоу и сърцето му заби по-учестено. Всички ли бяха в опасност! Скочи на крака, сложи наметката си и отиде да събуди Ранулф и Малтоут, като завлече и двамата сънливци в тъмната кухня. Нареди им да закусят бързо, да оседлаят най-бързите коне от конюшнята и да го придружат.

— Първо ще отидем в Лондон — обяви той. — А после ще посетим всички кръчми по пътя за Оксфорд.

Естествено те възразиха, но Корбет беше непреклонен. След час той целуна Мейв за сбогом и те потеглиха на юг към Уестминстър. Писарят беше твърдо решен да открие истината. Може би не беше успял да предотврати убийството в Годстоу, но можеше да хване в капан убиеца, който дебнеше в манастира.

Корбет беше прав в ужасните си предчувствия. В манастира Годстоу само няколко минути деляха сестра Франсис от смъртта. Самомнителната помощник игуменка беше притеснена и уплашена. През цялото време беше унесена в тревожните си мисли и често се улавяше да се взира в празното пространство, докато другите монахини пееха псалмите. Беше говорила с довереницата си, но тя е нищо не й беше помогнала, а как би могла да каже на лейди Амелия? Не, помисли си, това беше изключено. Сестра Франсис огледа малката кухня. На горния етаж младите послушнички си лягаха в дългата спалня. Всяка коленичеше в оградената й ниша, поверявайки душата и сърцето си на Бога, и се молеха сатаната, който бродеше като лъв, дебнещ плячката си, да не досегне телата и душите им и тази нощ.

Сестра Франсис седна на един стол и скри лице в ръцете си. Онова, което строгия писар беше съобщил може би беше свързано със смъртта на лейди Елинор и може би с тази на старата Марта. Сестра Франсис беше виждала мотото „Noli me tengere“ тук в Годстоу, но не си спомняше къде или кога. Трябваше ли да избяга от манастира? Да отиде в Уестминстър и да поиска аудиенция с Корбет или някой друг кралски служител? Но на кого можеше да се довери? Гейвстън имаше шпиони навсякъде, а популярната шега беше вярна — Англия имаше трима крале — старият Едуард, синът му и Гейвстън. Загледа се невиждащо в цепениците, които пращяха в огнището. Може би трябваше да изчака; умът й беше преуморен. Нека се наспи, а утре ще измисли план.

Тя стана, взе кофата и замря, защото дочу шум отвън. Наблюдаваше ли я някой? Или просто вятърът повдигаше нападалите листа? Сестра Франсис се приближи до огъня, шепнейки кратка молитва всичко да се оправи. Още се молеше, когато изсипа кофата върху цепениците и шепотът премина в пронизителен писък, когато пламъците рязко се издигнаха от огнището и подпалиха робата й. След миг тя гореше като факла.

На няколко мили оттам други актьори в кървавата драма около смъртта на лейди Елинор се готвеха за своята поява на сцената. В своята тапицирана с кадифе стая, Пи-ърс Гейвстън лежеше под големия копринен балдахин, дъвчеше устната си и се чудеше какво ще стане по-нататък. Вярваше на своя лондонски шпионин. Корбет беше душил насам-натам и беше открил каквото му трябва; първо беше посетил стария си приятел в „Свети Вартоломей“, а после отровителя на Фалтур Лейн. Гейвстън беше наредил да убият аптекаря. Знаеше прекалено много, а и така не стана ясно защо лейди Елинор не умря от прахчетата му. Португалецът го беше уверявал, че всеки, който ги взима, постепенно ще отслабва и ще умре като от естествена смърт. Но беше излъгал и лейди Елинор беше убита по друг начин. Какво трябваше да направи сега? Гейвстън погледна младия паж, който седеше до него с чаша вино в малките си бели ръце. Фаворитът седна и грабна потира тъй рязко, че виното пръсна върху пъстрия му копринен панталон. Той изрева от яд и зашлеви смутения паж.