Пол Дохърти - Принцът на мрака

— Мастър Корбет? Има ли тук Хю Корбет?

За миг шумът в помещението утихна, млъкнаха дори фермерите в ъгъла, които пиянски спореха за цената на зърното, двете старици, които си крещяха над един обърнат казан и групата млади благородници, облечени в скъпи копринени дрехи, които шумно се веселяха, предвкусвайки нощните забавления, които им предстояха. Корбет се изправи и повика кръчмаря.

— Отвън чака едно момче — каза мъжът. — Има съобщение за теб.

— От кого?

Кръчмарят изтри сополивия си нос с опакото на ръката.

— В името на свети Павел, аз съм кръчмар, а не пратеник! Хлапето каза само, че има съобщение, което трябва да предаде лично на теб.

— Тогава го вкарай вътре.

— Казва, че го е страх. — Кръчмарят се обърна и плю върху сухите рогозки. — За Бога, човече, просто иди на вратата!

Корбет вдигна рамене. Помоли Ранулф и Малтоут да отпъждат мухите от храната му. В сгъстяващия се мрак той видя момче, обърнато с гръб към него, загледано в притъмнялата улица.

— Какво има, момко?

Момчето се обърна. Корбет не можеше да различи чертите на лицето му под качулката. Видя до краката му свински мехур, съвсем като онзи, с който двете деца си бяха играли на Холбърн. Момчето се обърна и Корбет рязко отскочи назад. Дългият стилет мина на сантиметри от стомаха му.

— Кой си ти? — прошепна той, отстъпвайки назад. — Какво става тук?

Нямаше как да се защити, защото коланът с меча и камата му беше останал в кръчмата. Не можеше да повярва, че едно десетинагодишно момче владее такива смъртоносни трикове. Малката забулена фигура се засили срещу него и ножът отново се стрелна. Корбет хвана момчето за китката и възкликна изненадан от силата му. Отблъсна нападателя си; в този миг качулката се отметна и Корбет се вкамени от ужас. Това не беше момче, а джудже. Никога не беше виждал толкова злоба у такъв дребен човек: черната му коса беше зализана назад като уши на мокър плъх; малки, бездушни очи и лице, набръчкано като изгнила ябълка. Отляво чу хрущенето на камъчетата. Погледна през рамо и сърцето му подскочи в гърлото. Друга дребна фигура, която се беше спотайвала в тъмнината, сега приближаваше към него. Корбет видя арбалета в ръцете на джуджето и проблясващото острие на стрелата, готова да полети.

— Исусе Христе! — прошепна той.

Чу изщракване и бързо отскочи. Стрелата се удари с трясък в стената на изоставената къща зад него. Той изгуби равновесие и политна, протягайки ръце, за да се хване за нещо. Докосна купчина изгнили остатъци и я хвърли по първия убиец, който сега се промъкваше към него. Шепата кал го улучи в лицето, накара го да затвори очи и притъпи бдителността му. Той спря, за да почисти мръсотията, която го заслепяваше, и Корбет се изправи, бърз като стрела.

— Помощ — извика той. — Ранулф!

Той се затича и се блъсна с всички сили във втория убиец, който зареждаше арбалета за нов изстрел. Двамата се затъркаляха и заборичкаха в калта. Корбет имаше чувството, че сънува кошмар — ниският ръст на противника го подлъгваше, той не можеше да се ожесточи срещу него и губеше инстинкта си за самосъхранение. Джуджето се гънеше под него, докато се търкаляха и се бореха в калта. Убеден, че не може да достигне камата на кръста му, Корбет се опитваше да сключи пръсти около гърлото му. После отчаяно видя как вторият убиец се приближава с вдигната за удар кама.

— Ранулф! — изкрещя Корбет.

Камата се снижаваше. Корбет чу шум от изстрел на арбалет. Имаше ли и друг нападател? Но когато вдигна очи видя, че джуджето над него е застинало с вдигната ръка като кукла; вперило поглед в стрелата, която стърчеше от корема му. Корбет събра сили и се изправи на крака, вдигайки противника си със себе си, докато вторият му враг безмълвно се свлече на колене. Чу тропот на крака зад гърба си, обърна се и в този момент пленникът се измъкна от ръцете му като змиорка. Ранулф подви крак и насочи арбалета, свистящата стрела улучи втория убиец точно преди да завие зад ъгъла, метна го във въздуха и го просна върху калдъръма.

Корбет се приближи и огледа телата, попивайки потта от челото си, докато ги обръщаше. Още се чувстваше неловко, все едно бяха трупове на деца, но един поглед към лицата им успокои угризенията му. Те бяха почти идентични и еднакво уродливи. Дори в смъртта устните им бяха изкривени в гримаса, а сбръчканите бузи и безизразните втренчени очи сякаш тържествуваха заради злото, което бяха замисляли. „Професионални убийци“, помисли си Корбет. Познаваше този тип. Те се срещаха в най-различен вид — красива жена, трубадур, амбулантен търговец, дори свещеник или монах. Нещо се раздвижи в паметта му, но беше твърде уморен и изтощен, за да се съсредоточи. Ранулф се приближи и веднага претърси джобовете и кесиите им, но не намери нищо, освен няколко монети.