Пол Дохърти - Принцът на мрака

— Хю, върнал си се! Влизай!

Той почти го завлече в стаята и затвори вратата след тях. Премести купчина пожълтели пергаменти от малкото легло и направи място на писаря да седне.

— Вино ли искаш или чаша вода?

— По-добре вода, братко.

Брат Томас кимна и напълни една пръстена купа до ръба.

— Ти си мъдрец, Хю — каза той. — Винаги помни какво е казал Гален, (макар Хипократ да е твърдял друго): „Не се препоръчва вино преди залез слънце“. Добре ли си? Ами лейди Мейв?

Известно време Корбет и аптекарят си разменяха интересни новини, поклюкарстваха за познатите си в Уестминстър и в съда, както и за скандала с един известен лекар, когото в момента разследваше ръководството на Гилдията. Лицето на аптекаря стана сериозно.

— Знам защо си тук, Хю — каза внезапно той. — Заради отровата, кралицата на убийствата, нали?

— Прав си, братко.

— Какъв е проблемът?

— Можеш ли да ми продадеш отрова? Сок от беладона?

Аптекарят посочи към рафтовете из стаята, пълни с малки стъкленици и ковчежета.

— Стига да поискаш, Хю.

— И тя убива?

— За секунди. Само след двайсет удара на сърцето ти отровата ще те вледени и ще спреш да дишаш.

Корбет се изправи и се протегна.

— А съществуват ли отрови, които убиват бавно при продължително приемане?

Очите на монаха станаха още по-мрачни.

— Да, Хю, съществуват, но тук няма такива. Италианците си служат с тях. Смъртоносни отвари. — Той замълча. — Например, преди петстотин години един арабин създал бял прах без мирис, силно отровен, от арсениев сулфид — руда, която се среща в оловните мини. — Брат Томас сви рамене. — В малки количества тя лекува, но ако се поема редовно, най-накрая убива.

— Бих ли могъл да я купя в Лондон?

Аптекарят кимна.

— Разбира се.

— От кого?

— От едно изчадие, недалеч оттук. Тръгни по Фалтур Лейн и търси първата уличка след Холбърн Стрийт. Търси аптекарска табела. Той е испанец, португалец или мавър… Не знам, но ще ти каже повече от мен. Както ти казах, Хю, някои отрови са лекарства. Малко арсеник може да излекува стомашното ти неразположение, но приеман редовно в малки дози, той се превръща в отрова. Веднъж изслушах изповедта на един търговец, който искаше опрощение за това, че убил жена си. Две години я беше тровил. — Аптекарят се обърна и погледна през прозореца. — По-добре тръгвай, Хю. Денят напредва, а онази аптека е направо в преддверието на ада. Или — усмихна се той — както биха казали знатните господа: „Където има лайна, винаги се събират мухи.“

Хю се усмихна, благодари му и се върна при Ранулф и Малтоут, като ги предупреди да бъдат нащрек. Тръгнаха по лабиринт от улички, които водеха от северната част на града до Холбърн. Корбет осъзна, че брат Томас е бил прав. Слабото слънце залязваше. Край старите крепостни стени цареше бедност и разруха. По очуканите сергии се продаваха евтини дрънкулки. Имаше малко добре облечени граждани, повечето от минувачите по уличките бяха крадци и разбойници; тенекеджии, които се готвеха да продават стоката си без позволение от Гилдията, просяци и лукави дрипльовци, които търсеха лесна плячка.

Откриха Фалтур Лейн и завиха по мръсната, пълна с боклуци уличка, където почти не проникваше светлина заради надвисналите фронтони на къщите, които се издигаха от двете страни. Ранулф спря да бърбори и тримата извадиха мечове като предупреждение към тъмните силуети, които се мяркаха зад полуотворените врати. Прокажен просяк, чието ухо и нос вече бяха разядени от болестта, изскочи от сенките с ръце, протегнати за милостиня. Корбет му хвърли едно пени, вдигна меча си и мъжът изчезна за миг. Писарят беше нащрек. Уличката беше тясна, от двете й страни имаше тъмни входове. В някои от тях сенките бяха по-дълбоки, отколкото в другите и Корбет знаеше, че го наблюдават. При всеки признак на страх или слабост, крадците, които ги дебнеха, щяха да се нахвърлят върху тях като глутница кучета. Той застана под табелата на аптекаря, все още с извадена кама; две котки профучаха край него мяукайки, биещи се за полуизядено тяло на плъх. Корбет подскочи и се наруга наум за нервността. Прибра камата, нареди на Ранулф и Малтоут да го чакат отвън и лекичко почука на вратата.

Отвори му млад мъж. Корбет беше поразен от хубостта и елегантните му дрехи: тесни тъмночервени панталони, меки високи обувки и безупречно бяла батистена риза, отворена на врата. Мъжът се усмихна, сякаш заинтригуван от Корбет и произнесе няколко думи — първо на португалски; после — на английски. Влизайки в ролята си, Корбет нервно погледна назад към улицата и му каза, че търси лекарство. Мъжът се усмихна, мургавото му лице засия и разкри снежнобели зъби, после подкани писаря като стар приятел, когото отдавна не беше виждал, да влезе. Вътрешността на магазина беше скромно обзаведена, но чиста. Каменният под беше прясно излъскан, стените варосани, за да прогонват мухите. Нямаше почти никакви мебели, само зодиакален кръг, закачен на едната стена, малка дървена маса и два огромни стола с високи облегалки. Аптекарят се представи.