Пол Дохърти - Принцът на мрака

— Absolve me, Domine ((лат.) — прости ми, Господи — (Бел. ред.)) — промълви той преди очите му да се затворят и душата му да отлети.

На следващата сутрин Корбет стана рано и събуди чорлавия Ранулф и сънливия Малтоут.

— Хайде — добродушно ги подкани той. — Малтоут, ще дойдеш с нас в Лондон, а после в Лейтън.

Ранулф скочи, доволен, че ще се измъкне от чистия провинциален въздух и ще се върне към мръсните улици на Лондон и закръгленото тяло на мистрес Семплър, което му даряваше толкова наслади. Малтоут с мъка се изправи на крака и слезе да се облекчи в нужника. Корбет го пресрещна по стълбите.

— Мастър, не е ли редно да се върна в кралския лагер?

Корбет забеляза изненаданото му изражение.

— Не, Малтоут. — Той сложи ръка на рамото на пратеника. — Трябва ми войник, който да ме охранява.

И преди младежът да го попита дали му се подиграва, Корбет се промъкна край него.

Монахините точно излизаха от църквата. Гледаха го с ъгълчетата на очите си и се смееха тихичко, спомняйки си молбата му от предишната нощ. Лейди Амелия, достолепна както винаги, мина бързо край него. Корбет учтиво й се поклони и като разбутваше работниците и селяните, които идваха да закусят от полето, излезе през Галилейската порта, тръгна по пътечката и навлезе в гората. Там застана така, че да вижда прозорците на сестра Елизабет от мястото, където му беше казала, че е видяла конниците, чакащи между дърветата. Най-после го намери. Ако сега тя гледаше любопитно през прозореца, би трябвало да го види.

Той клекна и заизучава земята, разглеждайки внимателно падналите клонки и листа. Най-сетне намери онова, което търсеше — тук бяха стояли коне. Вдигна изсъхнало изпражнение и го разтърси между пръстите си. Не можеше да определи кога точно, но тук със сигурност бяха стояли коне и ездачи. Сестра Елизабет не беше сънувала, нито си беше въобразила.

Корбет се изправи, изтри ръце и се върна в манастира. Докато влизаше през Галилейската порта, дочу плач и викове, затова забърза към главния вход, където разстроената лейди Амелия стоеше, придържана от двете си помощнички, всички с мокри от сълзи бузи. Младо селянче току-що се беше качило на покрития си с пяна кон и се отдалечаваше от манастира.

— Лейди Амелия, какво става?

Игуменката го погледна с насълзените си очи, освободи се от държащите я монахини и изтри страните си.

— Бог ми е свидетел, много се карахме — промълви тя, — но сега горкият човек е мъртъв.

— Кой, милейди?

— Отец Рейнар — прошепна тя. — Открили са го убит в гробището тази сутрин. Със стрела от арбалет в сърцето. — Тя скръсти ръце и пристъпи към него. — Какво става, Корбет? Тук беше толкова спокойно, а сега не можеш да се обърнеш, без да стане някое убийство. — Игуменката отстъпи и го погледна сурово в очите. — Заради теб ли е, писарю? Ти ли доведе смъртта? Нима смъртта те следва навсякъде?

— Не, милейди — отвърна той остро. — Но ние сме в центъра на наближаващата буря. Ако не намеря отговора на загадката, стотици, а може би хиляди още ще измрат в Гаскония, проливите и в градовете ни по южното крайбрежие. А сега, милейди — той повдигна студената й ръка към устните си, — ти казвам сбогом, но ще се върна. Ако научиш нещо ново, прати най-бързия ездач, който можеш да намериш, в имението ми в Лейтън. То се намира по пътя от Епинг към Лондон.

Корбет кимна на двете помощнички, които го гледаха с каменно изражение и отиде да нареди на Ранулф и Малтоут да оседлаят конете възможно най-бързо. Каза им накратко какво се е случило и доволен, че са прибрали багажа, ги поведе към Галилейската порта.

— Хю — мастър Корбет.

Писарят се обърна. Сестра Агата бързаше към него. Тя също беше плакала.

— Чух — каза монахинята, останала без дъх, — за смъртта на отец Рейнар. — После пъхна малък вързоп в ръката му. — Ето ви малко храна за из път. Пази се! — прошепна тя. — Ще се върнеш ли?

— Ще се върна.

Той съзря нежността в очите й и притеснен отмести поглед.

— Бог да е с тебе, сестро.

После се върна при подхилващия се Ранулф, който държеше юздите на конете.

— Хайде! — заповяда писарят сърдито. — Нещо смешно ли видя, Ранулф?

Дяволитата усмивка изчезна.

— Не, мастър — невинно отговори той. — Просто се чудя дали не можем да поканим някои от монахините в Лейтън. На лейди Мейв ще й допадне компанията им.

Корбет хвана юздите с една ръка и се наведе към Ранулф.

— Чуй ме внимателно! — просъска той. — Ако кажеш на лейди Мейв и дума за сестра Агата, горчиво ще съжаляваш за деня, в който те измъкнах от Нюгейт!