Пол Дохърти - Принцът на мрака

Корбет почувства жал към него, но не се остави да бъде размекнат.

— Ако кралските войници или правниците от съда чуят за това — каза той, — ще те обявят за предател. Защото е измяна да общуваш с кралските врагове.

— Не съм шпионин, нито предател — каза свещеникът тихичко. — Виждал ли си жена, впрегната в плуга, да оре със съпруга си, защото нямат пари за кон или вол; докато бебето им лежи под някой храст, увито в парцали, смуче коричка и хленчи, защото е твърде слабо от глад, за да реве? — очите му проблеснаха гневно. — Ще ти кажа едно, писарю, един ден бедните ще се надигнат и ще поискат ужасна разплата. Кажи ми, какво би направил на мое място?

Корбет се приведе и сложи ръка върху лакътя му. Зарадва се, че отец Рейнар дори не трепна.

— Предполагам, че бих постъпил като теб. — Той отдръпна ръката си и отпи от разреденото вино. — Знам, че не си нито шпионин, нито предател, но дьо Краон е опасен. Той няма морал; не признава нито Бог, нито рицарски закон — нищо освен службата си при френския крал, който се смята за новия Карл Велики. Щом дьо Краон те е оплел в мрежите си, ти си в опасност, отче.

Свещеникът издаде неприличен звук и отмести очи.

— Отче, дьо Краон подозира, че знам кой му дава сведения. Той се бори с мен, затова е много вероятно да опита да те убие. Не се бой от краля, ще ти осигуря разрешения за свободно придвижване, но трябва да се скриеш за известно време. Не бива да оставаш тук.

Отец Рейнар поклати глава и вдигна поглед. В очите му проблясваха фанатични искри.

— Аз съм добър пастир — отвърна той, — а не наемник. Няма да избягам, само защото вълкът броди наоколо. — Той се усмихна и се отпусна. — Пък и не забравяй, Корбет, че съм бил войник.

Корбет поклати глава.

— Не мога да те принудя, отче, но вслушай се в предупреждението ми. — Той замълча за миг. — Какво знае дьо Краон?

— Онова, което му казах — че лейди Елинор е умряла. — Свещеникът се усмихна. — При много съмнителни обстоятелства. Виждал съм много трупове. Една жена не може да падне по стълбите и да лежи долу, все едно е заспала.

— Нещо друго, отче?

— Не. Казах ти всичко, което знам.

Корбет се изправи.

— В такъв случай, лека нощ и се пази.

Отец Рейнар отмести поглед, посрещайки предупреждението с усмивка. Корбет излезе в пустия църковен двор. Слънцето вече потъваше като огненочервена точка на запад и умиращите му лъчи обагряха полята и ръждивокафявите листа. Високо на един бряст самотна птичка пееше своя химн за мъртвите. Корбет се огледа. Отец Рейнар беше казал, че телата на убитите мъж и жена са били погребани под един стар бряст. „Кои ли са били“, чудеше се той. „Какви тайни са криели?“ Огледа се наоколо. Мястото беше тихо и спокойно, но той изпитваше предчувствие за нещо лошо. Наблюдаваше ли го някой? Беше свикнал с това усещане из тъмните, криволичещи лондонски улици, но тук, в Божия дом? Някъде изпука клонче. Той рязко се обърна и погледна отвъд къщата на свещеника.

— Има ли някой тук? — попита тихичко.

Тишина, чуваше се само лекото шумолене на листата, които вятърът повдигаше и разпръсваше върху тревата като златни монети. Корбет наостри слух и се усмихна. Вечерният бриз донесе до ушите му звуци от песен и той разпозна силния глас на Ранулф.

Излезе от черковния двор и прекоси притъмнялата морава. Както се беше досетил, Ранулф беше успял да изкуши Малтоут. Двамата стояха с пенливи половници ейл в ръка в средата на групата оплаквачи около ковчега и гръмогласно ревяха песен за младата дъщеря на ханджията. Корбет изчака да допият напитките си, преди добродушно да смъмри Ранулф и да го прати за конете. После се отправиха по безлюдната пътека към Годстоу.

Естествено, Ранулф и Малтоут вече бяха първи приятели и прислужникът невинно подпитваше кралския пратеник дали играе на зарове. Това било игра, както обяви той, която много го интересувала, но не бил опитен в нея. Корбет се канеше да предупреди Малтоут как стоят нещата в действителност, но изведнъж застана нащрек. Някой или нещо ги следваше, промъквайки се между дърветата край пътя. Той дръпна юздите и направи знак на Ранулф да мълчи. Загледа се в тъмната зеленина зад гърба им. Някой ги наблюдаваше от сянката на гората.

— Какво има, мастър? — прошепна Ранулф.

— Нищо — промърмори Корбет. — Но когато махна с ръка, препуснете с всичка сила.

Той се извърна, даде знак и се впусна в галоп. Ранулф и Малтоут го последваха, точно когато, две стрели от арбалет профучаха над главите им. Не чакаха повторна подкана, а препуснаха с всички сили, без да спрат, докато не преминаха с тропот през полуотворената порта на Годстоу.