Пол Дохърти - Принцът на мрака

— … ако съм знаел за смъртта й преди понеделник, съм го научил от мосю дьо Краон.

— Твоя светлост, беше ли женен за лейди Елинор?

Принцът задържа ръката си върху Библията.

— Не е твоя работа — сопна се той. — Твоята работа, Корбет, е да върнеш доброто ми име. Дьо Краон чака в една стая по коридора. Искам да го разпиташ. Той ще стои там, докато си готов да го направиш.

С тези думи принцът изхвърча навън, забравил учтивостта и доброто си възпитание. Корбет сухо се засмя и се облегна на стола, заслушан в стъпките на принца по коридора. Вярваше, че именно дьо Краон му е съобщил за лейди Елинор в събота вечер, но как го беше разбрал французинът? Имаше ли шпионин в Годстоу? И ако беше така, кой? Игуменката не го беше допуснала в манастира. Корбет неспокойно се раздвижи, после тихичко се засмя. Разбира се! Стана, отиде до вратата и направи знак на очакващия го слуга да дойде при него.

— Заведи ме при френския пратеник, мосю дьо Краон — принцът желае да разговарям с него.

Слугата го поведе по коридора и леко почука на една врата. Тя беше открехната и Корбет, без да изчака прислужникът да почука отново, я бутна и се вмъкна вътре. Дьо Краон седеше на стол с висока облегалка до прозореца със свитък в скута, очевидно очакващ аудиенция с принца. Когато Корбет влезе, той вдигна глава и леко се надигна, преди отново да се отпусне назад, сякаш не желаеше да бъде обезпокояван. Ръкописът, който четеше, бързо изчезна в диплите на широката му роба.

— Мосю Корбет! За мен е удоволствие! Седни, моля. — И той непринудено му посочи една табуретка.

— Дьо Краон, ти си лъжлив негодник! Радваш ми се колкото селянин на бирник!

Корбет приближи със скръстени ръце и ледено се усмихна на своя заклет враг.

— Хю — дьо Краон разтвори широко ръце, — защо ме обиждаш така? И аз като теб просто изпълнявам заповеди. — Той уморено въздъхна. — Дипломацията понякога е като заплетена мрежа.

— С теб, дьо Краон, всичко е заплетено!

Корбет се приведе, подпря се на облегалките на стола и доближи лицето си до французина.

— Както вече казах, ти си лъжлив негодник! Баща и майка на лъжата! Пак си направил поредния си мръсен номер! Историята в Годстоу…

Дьо Краон широко разтвори очи с израз на лицемерна невинност. Корбет забеляза колко бездушен беше погледът му. Физически беше безличен, но в него се усещаше някакво лукаво, злобно присъствие. Затова реши да го изпита.

— Но нещата в Годстоу не се получиха, както ги мислеше, нали?

— Какво, за Бога, искаш да кажеш?

Корбет се завъртя на пета и се върна до вратата.

— Искам да кажа, скъпи ми французино, че аз знам истината. И че твоят шпионин те е подвел. Платил си, драги ми мосю, за куп лъжи. — Корбет отвори вратата. — Но за сметка на това — подхвърли той гневно през рамо — точно това заслужаваш.

Корбет се промъкна през вратата. Зад него маската на дьо Краон беше паднала. Устните му беззвучно се движеха, сякаш изброяваше какво би направил с Корбет, ако му падне в ръцете. В това време писарят се спусна бързо по стълбите и излезе на двора, където го чакаха Ранулф и Малтоут. Слугата му се опитваше да покаже на младежа как се държи кама и писарят поклати глава удивен. През целия си живот не беше виждал толкова тромав и опасен за себе си човек като Малтоут с оръжие в ръка. Въпреки това добродушното селянче, което разбираше само от коне, му допадаше.

Качиха се на конете и поеха по пътя към селото. Корбет подуши сладкия хладен въздух. Есента бе дошла. Мейв трябваше да се погрижи за хамбарите, за клането на добитъка, изсушаването, осоляването и опушването на месото, което трябваше да се запази за дългите зимни месеци. Есента се бе промъкнала като крадец, обагряйки природата в ярко оранжево, златисто, ръждиво и тъмночервено. Около слънцето имаше златист ореол. Избуялите пищни поля се радваха на последните слънчеви лъчи, преди да ги скове студът.

Минаха покрай стар кон, теглещ каруца, пълна с ябълки, но каруцарят изобщо не им обърна внимание. Върху каруцата, полегнало върху меки възглавници, лежеше задрямало момче с отрязани над коленете панталони. След един завой ездачите влязоха в селото. Спряха, когато дочуха сребристите звуци на звънче и взирайки се през дърветата, съзряха процесия от селяни да върви из полето. Пред свещеника един селянин носеше кръста, придружаван от две малки момчета — едното звънеше с камбанката, другото размахваше кадилница. Корбет долови ухание на тамян. Гледаше как свещеникът, със стъкленица светена вода в едната ръка и жезъл в другата, благославя незасетите поля. Корбет осъзна, че наближаваше Архангеловден (В Англия празникът се чества на 29 септември — (Бел. ред.)) и свещеникът благославяше почвата и молеше за Божията помощ при сеитбата и отглеждането на следващата реколта.