Пол Дохърти - Принцът на мрака

В отсрещната част на стаята върху малък подиум стоеше полирана кръгла маса, край която бяха наредени красиви резбовани столове с високи облегалки. Принцът седеше спокойно там, със скръстени ръце, вперил поглед в масата, толкова вглъбен, че приличаше на монах. Но дрехите му бяха разкошни, пръстите — обсипани със скъпи пръстени, а косата и златистата му брада — грижливо сресани и намазани с благовонни масла. Той вдигна очи и покани Корбет да се приближи. Писарят забеляза, че жакетът на принца беше от бял сатен със златни копчета. Беше обут в тесни панталони на червени и златисти райета, а на краката си носеше тъмночервени пурпурни чехли със златни рози на върховете. Съдейки по облеклото и поведението му, Корбет разбра, че принцът ще разговаря от висотата на кралското си величие с него и дьо Краон.

Едуард стана и го покани да седне на стола до себе си, преди да налее и на двамата най-хубавото вино, което писарят беше вкусвал от месеци насам. Той седна и внимателно отпи от чашата. Принцът не беше темпераментен като баща си. Всъщност, когато пожелаеше, младият Едуард можеше да бъде любезен и очарователен, но както при всички членове на династията на Плантагенетите, настроенията му бяха променливи, а нравът — непостоянен. Корбет винаги го беше харесвал, защото притежаваше дяволит нрав, съчетан с почти детска невинност. Можеше да бъде добър приятел или най-страшен враг. Принцът се настани на стола си и прямо го погледна.

— Е, Хю? — подхвана той. — Искаше да ме видиш „in secreto“. Ако не те уважавах толкова, милорд Гейвстън също щеше да присъства. — Той отмести поглед. — Пиърс може и да е лош — забеляза принцът меко, — но онова, което стана снощи, беше непростимо! Трябва ли баща ми да узнае за него?

— Alea iacta est — отвърна спокойно Корбет. — Жребият е хвърлен. — Погледът му се прикова в небесносините очи на принца. — Както забеляза твоя светлост, вероятно това е било просто нещастен случай.

Принцът благодарно се усмихна и протегна ръка, така че слънчевите лъчи, които проникваха през стъклописания прозорец, накараха камъните по пръстените му да заблестят.

— Е, Хю, какво има?

— Два въпроса, твоя светлост. — Корбет отново отпи от виното си. — Пращал ли си някой от твоите хора в манастира в деня, когато лейди Елинор умря?

Принцът поклати отрицателно глава.

— Не.

— А някой друг, без да си знаел, може ли да е изпратил някого там?

Все още поклащайки глава, принцът стана и отиде до резбованата етажерка, която напомняше черковен аналой, сложи ръка върху Библията, която лежеше там.

— Можеш да кажеш на баща ми — отвърна той, — че с ръка на Библията се заклевам и съм готов да повторя клетвата си пред благородниците, духовенството и народа, че нито мои хора, нито лорд Гейвстън се е приближавал до манастира този ден.

— Твоя чест изглежда съвсем сигурен.

Едуард се извърна, изражението му беше непреклонно.

— Забраних на милорд Гейвстън да има каквото и да е общо с тази жена!

— Твоя Светлост, истина ли е, че за пръв път си разбрал за смъртта на лейди Елинор, когато пазачът на Годстоу е дошъл тук?

Корбет забеляза колко бързо принцът отдръпна ръката си от Библията и се върна при него.

— Доколкото си спомням, така беше — отвърна той, седна на ръба на масата, повдигна небрежно крак и погледна към Корбет. — Защо питаш?

Писарят си пое дълбоко дъх.

— Трябва да ти съобщя, че баща ти е убеден в обратното. Носи се слух, че си знаел за смъртта на лейди Елинор, преди пияният пазач да стигне дотук.

Едуард прехапа устни.

— Бях много пиян — призна той. — Но не толкова пиян. Чух нещо или ми казаха…? Да! — развълнувано възкликна принцът. — Ако мосю дьо Краон твърди, че аз съм му казал, той лъже! Всъщност, мистър Корбет, сигурен съм, че именно французинът беше този, който каза на мен.

— Тогава откъде е знаел той?

Принцът вдигна рамене.

— Нямам представа, а ако го разпитам, просто ще отрече. Дьо Краон идва тук — добави той горчиво — с лицемерен вид и лъжлив език… Той не би разбрал какво е истина, дори ако тя подскочи и го ухапе по острия нос. Принцът отново се върна до Библията и сложи ръка върху нея.

— Кълна се, че ти казах истината. Заклевам се, че не съм пращал хора в Годстоу, макар че бих искал да знам кой го е направил. Носили ли са моите цветове?

Корбет поклати глава.

— Не знам.

— Кълна се също — заяви принц Едуард, че ако знаех за… смъртта на лейди…

Корбет беше сигурен, че той за малко не каза „убийството“.