Пол Дохърти - Принцът на мрака

Корбет разсеяно дъвчеше хляба, докато анализираше проблема, пред който беше изправен. По логика го бяха учили да достига до приемливи заключения, като разглежда етапите, довели до тях. Но как би могъл да го направи в този случай? Той се усмихна и отиде при чантата, която Ранулф беше скрил под леглото. Подсмихвайки се наум той прегледа лековете, с които слугата му търгуваше. Извади малка стъкленица с мехлем, слезе по стълбите и се отправи към манастирската сграда. Никой не се виждаше. Той тихичко се промъкна нагоре по стълбите и лекичко почука на вратата на сестра Елизабет.

— Влез! Влез!

Старата монахиня се държеше достолепно, но видимо се поотпусна, когато видя Корбет и засия от радост при вида на подаръка.

— Рядко лекарство — лукаво обяви Корбет. Божичко, какво ли съдържа? Ранулф беше безобиден, но лекарството можеше да е опасно.

— Това е мехлем — излъга той — от копито на лос, смесен с билки. Мажи всяка вечер колоните на леглото си. Той ще пречисти отровните пари от въздуха. Ще ти позволи да дишаш по-леко и да спиш по-спокойно.

Старата монахиня кимна с разбиращ вид и Корбет почувства угризение, че я лъже толкова нагло. Постави мехлема на масичката до нея, отиде до прозореца и се взря навън.

— Какво гледаш, мастър писарю?

— Просто си спомних, че със сестра Марта сте видели лейди Елинор вечерта преди да умре. Сигурна ли си, че беше тя?

— О, да! — старата монахиня задъвка венците си. — Сестра Марта стоеше на твоето място. Извика ме и посочи надолу. „Виж“, каза ми тя, „ето я лейди Елинор.“

— Кога стана това?

— Точно преди вечерня. Почукахме по прозореца и я извикахме. Лейди Елинор се обърна и ни помаха.

— Чувахте ли гласа й?

— О, да. Сестра Марта отвори прозореца и я попита къде отива. Лейди Елинор отвърна, че ще се поразходи зад черквата. — Старата монахиня присви очи. — Винаги ходеше там.

— Сигурна ли си, че беше тя?

— Разбира се!

— Как беше облечена?

— С една от сините си наметки. Това беше любимият й цвят.

— Видяхте ли лицето й?

— Беше си сложила качулката, но се обърна към нас и ни отговори.

— Видяхте ли я да се връща?

— Не, но очевидно го е направила.

Корбет беше обзет от разочарование.

— Мастър Корбет.

Писарят се обърна.

Лейди Амелия, заедно с вечно придружаващите я помощнички, стоеше на вратата и трепереше от гняв.

— Може да си кралски служител, мастър Корбет, но това е манастир. Нямаш право да бъдеш тук, въпреки че разговаряш с възрастна монахиня.

И тя презрително изгледа сестра Елизабет.

— Тя е моя приятелка — отсече Корбет. — Аз съм почтен човек, а и кралски пратеник. — Писарят почувства как гневът му се разгаря от несправедливото обвинение на игуменката. — Ще напусна тази стая, когато свърша разговора и ще ти бъда благодарен да ме чакаш в покоите си. Имам още въпроси към теб.

Игуменката се канеше да откаже, но Корбет отстоя позицията си и смело отвърна на погледа й. С още един пренебрежителен поглед към сестра Елизабет, лейди Амелия отстъпи и затвори вратата. Старата монахиня стана и със ситни крачки го доближи. Притиснала ръка към гърдите си, тя го изгледа с нескрито възхищение.

— Ти си смел човек, мастър Корбет — прошепна тя. — Никой не се осмелява да говори така на игуменката.

Корбет лекичко потупа ръката й.

— Бъди спокойна, сестро — каза той. — Тя нямаше право да каже онова, което каза, а и аз никога не съм понасял тираните!

Той повдигна ръката с изпъкнали вени към устните си.

— Но достатъчно, сега ще се сбогувам с теб.

Писарят тръгна към вратата.

— Мастър Корбет! — сестра Елизабет се приближи към него. — Ще ти кажа една тайна — прошепна тя. — Не съм я споделяла с никого.

— Каква е тя, сестро?

— Следобедът, преди да умре лейди Елинор, видях конници сред дърветата. — Тя посочи към прозореца. — В гората зад стените.

Корбет се върна обратно. Манастирската сграда беше висока, а стаята на сестра Елизабет — на втория етаж. От нея се виждаше редицата дървета, с която започваше гората.

— Къде точно бяха?

Сестра Елизабет застана до него.

— Там — промълви тя. — Гледах през прозореца, беше малко след пладне. Наблюдавах един ястреб над дърветата, когато внезапно съзрях някакво движение! Не съм добре с очите — извини се тя, — но се вгледах внимателно. Видях коне и трима-четирима мъже, които стояха там. Ако единият не яздеше бял кон, едва ли щях да ги забележа. Бяха просто силуети — прошепна тя, — които почти не помръдваха. Отидох да си измия очите и когато се върнах, вече ги нямаше. — Тя се засмя. — Не казах на никого. Аз не съм като сестра Марта. Не дрънкам много, за да не ме смятат за стара глупачка.