Пол Дохърти - Принцът на мрака

Шамбеланът ги заведе до местата им, точно до официалната маса, върху която стоеше огромна, инкрустирала с перли, сребърна солница. Корбет се огледа. Останалите гости бяха оръженосци на принца или на Гейвстън, писари, високопоставени прислужници, капитани от наемната войска и тук-таме някой свещеник или монах. Никой не обръщаше внимание на него или на Ранулф, което го накара да се почувства неловко. Сребърен поток от тромпетни трели, чийто пронизващ звук прекрати бъбренето, възвести влизането на принца, който държеше ръката на Гейвстън. И двамата носеха сребърни венци и бяха облечени от глава до пети в златоткани дрехи. Появата им предизвика възторжени възклицания сред групата блюдолизци. Принцът отвърна на приповдигнатите им поздрави и с Гейвстън седнаха на големите, подобни на тронове, столове на официалната маса. Корбет потръпна и отмести поглед. Ако кралят видеше това, щеше да получи удар, защото принцът публично се отнасяше към Гейвстън, сякаш му беше съпруга. Нов тръбен звук и пиршеството започна. Френските готвачи на принца бяха вложили всичките си умения и изкуство: имаше супи и бульони с много подправки, месо от фазан и яребица; следвани от сьомга, калкан, щука и лин. Глиганско сърце с пълнеж от детелина; агнешко, гарнирано с мента и риган; лебед, който плуваше върху сребърния поднос, сякаш върху омагьосано езеро; еленски бут; желирани сладкиши; многобройни кани от най-доброто бордо или бяло вино от рейнските земи допълваха пиршеството.

Естествено, Ранулф яде, сякаш това е последният ден от живота му, за разлика от Корбет, който през цялото време се чувстваше неудобно, защото принцът и Гейвстън почти не ги поглеждаха, а сътрапезниците им се държаха, сякаш те не съществуваха. Каната с вино се въртеше бързо, разговорът и смехът ставаха все по-шумни, а снежно-белите покривки — все по-мръсни. Появи се шут, дребна жена не повече от метър и половина, която започна да прави поредица от салта върху масата, като избягваше чашите и парчетата храна, хвърляни към нея. Внезапно Корбет осъзна, че е приклещен в ъгъла на залата. Ако станеше кавга, той и Ранулф щяха да бъдат в капан. Издебвайки удобен момент, той дръпна прислужника си, поклони се на принца и безшумно се оттегли. Щом излязоха, изпрати прислужника в стаята. Той донесе наметката му, но беше намерил само една ръкавица.

— Не можах да открия другата, мастър.

Писарят сви рамене.

— Няма нищо, може би съм я изгубил, а в никакъв случай няма да бродя из двореца, за да я търся.

— Можем да вземем коне от конюшнята.

Корбет поклати глава.

— Не, Ранулф, неспокоен съм. Колкото по-скоро се измъкнем оттук, толкова по-добре. Нощта е приятна, пътят кратък, а чистият въздух ще проясни главите ни.

Те се измъкнаха през една странична врата и напуснаха двореца през една от портите му. Лесно откриха пътеката. Пълната лятна луна обливаше със сребриста светлина заспалите поля, нощният въздух беше чист; земята сънуваше под ясните есенни небеса. Корбет и Ранулф следваха кратката пътека, която криволичеше из зелените храсталаци и се изкачваше по хълма. Писарят слушаше с половин ухо дърдоренето на Ранулф за пиршеството и за откритата проява на чувства на принца към Гейвстън. Бяха стигнали върха на хълма, когато чуха първия смразяващ вой. И двамата спряха, кръвта във вените им се вледени. Корбет почувства главата и вратът му да се стягат, сякаш някой му беше нахлузил метален шлем. Искаше да се обърне, но не смееше. Отново се чу вой, сякаш някой от демоните на сатаната се издигаше от адската бездна. Най-накрая той все пак се обърна и огледа осветената от луната пътека. Имаше чувство, че сънува кошмар. Сърцето му заби ужасено, когато зърна рошавите набити силуети, които тичаха през полята. Спомни си безумните червени очи, които го бяха гледали яростно през решетката и смъртоносните олигавени челюсти. Той стисна прислужника си за рамото.

— Бягай, Ранулф!

Корбет развърза наметката си и я пусна на земята. Ранулф се поколеба, сякаш възнамеряваше да я вдигне.

— Остави я! — извика Корбет. — Ще ги забави за малко. Тичай!

Ранулф не се нуждаеше от повторна покана и полетя като стрела. Корбет го последва през тъмните, открити поля между дърветата, които стърчаха като смълчани войници от някаква омагьосана армия. Бягаха, за да спасят живота си, а адските кучета ги подушиха и яростно залаяха. Ревът им подсказваше, че наближават. Студеният нощен въздух изгаряше напрегнатите дробове на Корбет. Дърветата оредяха и в силната лунна светлина се видяха покривите и кулите на манастира Годстоу. Спряха точно на възвишението.