Пол Дохърти - Принцът на мрака

— Стой тук — прошепна той и предпазливо пристъпи напред.

Четирите огромни черни мастифа освирепяха, хвърляха едрите си мускулести тела срещу решетката, с изкривени устни и оголени зъби, с олигавени челюсти. Ако нямаше преграда, те биха разкъсали Корбет на парченца. Но той не трепна и внимателно ги заразглежда. И преди беше виждал тази порода. Крал Едуард ги беше използвал в Уелс като бойни кучета, но по-късно ги беше избил, защото в жаждата си за кръв не различаваха враг от приятел.

Четирите звяра бяха огромни, с масивни мускулести плещи и дълги, силни крака. Главите им бяха заоблени, ушите — прибрани. Бяха съвършени машини за смърт с огромните си челюсти, бели остри зъби и безумни червени очи. Изведнъж спряха да вият, приковали погледи върху Корбет и отново, сякаш контролирани от един и същи ум се хвърлиха срещу решетката, а един от тях застана на задните си крака и заудря муцуна в железните пръчки.

Корбет прецени, че кучетата са по-високи от човек. Усещаше отровния им дъх, и се опита да овладее треперенето на тялото си, борейки се със страха, който присвива-ше стомаха му и подгъваше коленете му така, че едва се държеше на краката си. Но Гейвстън си играеше с него и изпитваше смелостта му с тази опасна игра. Чу как гаско-нецът дразни Ранулф, подканвайки го да се приближи и гневния отговор на слугата си.

— Ранулф не обича кучета — каза Корбет през рамо. — Още като момче се е страхувал от тях. Нападнал го един злобен мелез.

Писарят се огледа — близо до мрежата имаше съд със сочни, кървави парчета месо. Той набоде едно с камата си и го поднесе на мастифа. Кучето изскимтя. В мрежата имаше един по-голям отвор, очевидно предвиден, за да хранят кучетата през него. Корбет промуши месото и загледа как кучето-водач го захапа с мощните си челюсти, подхвърли го и го погълна, а кръвта се стичаше по черната му, олигавена муцуна. Корбет почисти ножа си в тока на ботуша, прибра го в канията и тръгна назад.

— Прекрасни зверове, милорд! Поздравявам те, но те моля да внимаваш. Те могат да захапят и ръката, която ги храни.

Гейвстън се засмя и леко запляска с ръце.

— Добре казано, писарю — каза той. — Хайде! Видя достатъчно.

Тръгнаха бавно обратно по тунела. Зад тях воят на кучетата се извиси като демонична музика. Гейвстън ги върна в двореца, където прислужник ги заведе в една стая на горния етаж. Белите стени бяха голи, но поне имаха розова вода, чисти кърпи и кана вино, която Корбет забрани на Ранулф да докосва. Докато чакаха, прислужникът играеше сам срещу себе си на зарове — единственият случай, в който можеше да загуби. Корбет дремеше на леглото и лениво мислеше за Мейв и за сестра Агата. Тя и другите монахини все още бяха заети с подготовката на погребенията на лейди Елинор и сестра Марта. Той нервно се размърда при мисълта за подозренията, които прислужникът на принца беше пробудил. Как би могъл принцът да разбере за смъртта на лейди Елинор толкова рано? Корбет се опита да намери решението на тази логическа задача. Имаше две възможности — от една страна можеше да се опита да разгадае убийството, но това можеше да влоши ситуацията. От друга, би могъл да приеме, че принцът е замесен, може би дори виновен за смъртта на лейди Елинор и тогава, в името на Короната, скандалът трябваше да бъде потулен.

Лястовиците чуруликаха под стрехите над прозореца, някъде прозвуча самотен звънец, от двора се дочуваха слаби викове. Корбет най-после задряма, но се пробуди внезапно, защото сънува, че адските кучета, които току-що беше видял, драскат по вратата. Беше само Ранулф, който си притегляше едно столче по прашните рогозки. Слуга почука на вратата и съобщи, че пирът ще започне след час. Корбет стана, изми се и се постара да се приведе във възможно най-представителен вид. Ранулф прибра заровете си в кожена кесия и заслизаха по спираловидното стълбище към залата.

Пиршеството беше шумно и богато. От дебелите черни греди на тавана висяха знамена с герба на краля на Англия. Златистите леопарди ръмжаха до белите лилии на Франция и червения дракон на Уелс. Дървените маси бяха подредени в квадрат и застлани с бели ленени покривки. Разклонените свещници, поставени в центъра на залата, и стенните факли обливаха помещението в светлина. Корбет подуши силното апетитно ухание на онези вкусни ястия, които беше видял да приготвят в кухнята. Слуги в златистосините ливреи на принца разнасяха сребърни подноси, които гостите щяха да използват за блюда вместо обичайните подложки от дебели филии стар хляб. Музикантите тихичко свиреха на тамбури, гъдулки и лютни на подиума за музиканти, където група красиви млади момчета, всички облечени в сребристо и златисто, нежно пееха трубадурска песен. Една сива хрътка скочи на масата и набързо беше прогонена оттам.