Пол Дохърти - Принцът на мрака

И принцът, и Гейвстън ги очакваха. Кралският фаворит седеше върху тапицирана пейка до прозореца, а младия Едуард се беше изтегнал на един стол до него. И двамата гледаха навън като обзети от носталгия момчета, които отчаяно искат да бъдат някъде другаде. Но кралят беше заповядал синът му да остане в Уудсток, а естествено, където беше Уелският принц, неговата сянка Гейвстън винаги го следваше.

И двамата обичаха показните дрехи, но този ден бяха облечени просто в панталони, напъхани в меките им кожени ботуши, дантелени батистени ризи и кървавочервени копринени жакети, наметнати върху раменете им. Гейвстън не трепна, когато обявиха имената на Корбет и Ранулф. Принцът се усмихна престорено, поизправи се на стола и прекара бледи пръсти през русите си коси.

— Мастър Корбет, помня те. Ти си служител на баща ми.

— Твой също, твоя светлост.

Принцът се усмихна самодоволно и даде знак на иконома да приближи два стола.

— Корбет, опуленият ти прислужник също може да седне. Искате ли вино?

Той дори не изчака отговор, а се обърна към малката масичка до себе си, напълни два бокала с вино и ги подаде на неканените си гости. Корбет измърмори някаква благодарност и отпи малко. Ранулф пресуши чашата си на две шумни глътки. Принцът се усмихна самодоволно, а Гейвстън се обърна и за пръв път показа, че е забелязал присъствието им с надменно изръмжаване. Корбет не се остави да го сплашат. Предполагаше, че и двамата мъже са пияни, но дори и така, Гейвстън беше опасен. Писарят изучаваше мургавото изопнато лице на гасконеца и инкрустираната перлена обица, която висеше от едното му ухо. Той беше идеалният придворен във всяко отношение. Кралят беше споделил с Корбет, че Гейвстън се цели високо, ламти за графска титла и използва приятелството на принца, за да създаде династия, прочута като на де Клеър, Бомон или който и да е от известните благородници, следвали Уилям Завоевателя през Северните морета.

От своя страна Гейвстън внимателно преценяваше писаря, докато облизваше пълните си устни. Наруга наум пиенето, сантименталните си мисли и принца, че е приел Корбет. В сърцето си Гейвстън знаеше, че младият Едуард много харесва писаря, че се възхищава от неговата преданост и факта, че не трупа точки, критикувайки го пред страшния му баща. Гейвстън не се боеше от никого — нито от краля, нито от дьо Варен, или някой знатен благородник, но беше предпазлив с писаря с непроницаемото лице. Скоро Корбет щеше да започне да задава въпроси и принцът нямаше да има друг избор освен да им отговаря. Разбира се, той можеше да се позове на титлата си, но Корбет щеше да се оплаче на краля и след това принцът щеше да отговаря пред него. Гейвстън стисна ръце в скута си. Защо не ги оставеха на мира! Той хвърли бърз поглед към Едуард и Корбет видя раздразнението, което проблесна върху лицето на принца.

— Твоя светлост — попита той, — възразяваш ли срещу идването ми тук?

— Не, Корбет, но се чудя каква е причината за това.

— Смъртта на лейди Елинор.

Принцът вдигна вежда.

— Проблем ли има? — попита той. — Разбрах, че е починала при злополука.

— Не, говори се, че е била убита.

Корбет хладно посрещна погледа му, забелязвайки тревогата, която предизвика прямият му отговор.

— Имаш ли доказателства? — попита Гейвстън.

— Милорд, скоро ще имам, но те няма да променят нещата в очите на враговете на принца. — Корбет се приведе напред. — Не казвам, че аз го вярвам. Съобщавам това, което мисля и какви слухове се носят. С колкото повече факти разполагам, толкова по-добре ще мога да оборя лъжите по адрес на принца.

Едуард се вгледа в Корбет, внезапно отметна глава и избухна в смях. Гейвстън изглеждаше объркан. Корбет не помръдна и не промени изражението си, докато принцът не спря да се смее.

— Това беше страхотно, Корбет — каза той и изтри една сълза от окото си. — Трогнат съм от загрижеността ти. Приеми искрените ми благодарности за усилията си. — Внезапно настроението му се промени. — Знам защо си тук, за Бога, продължавай.

— Хората, твоя светлост, говорят, че лейди Елинор е била болна — той бързо добави — от гръдна болест.

Принцът кимна.

— Откога беше така?

— Около година.

— Някои хора казват, че било по-отдавна.

— Значи лъжат! Не съм отговорен — отсече Едуард — за това, че хората обичат да си съчиняват! Тикат дългите си носове в калта. Измислят каквото си искат!

— Не си ли посещавал лейди Елинор в Годстоу?

— Не съм. Не я обичах. За мен връзката беше приключена.