Пол Дохърти - Принцът на мрака

— Не научихме много тук, мастър.

Корбет се усмихна.

— Все още имаме шанс, Ранулф. Да ковем желязото, докато е горещо.

Приключиха с яденето и се заизкачваха обратно нагоре. Корбет спря един прислужник, който бързаше по коридора с куп скъпи пъстри тъкани под мишница.

— Извинявай — усмихна се Корбет, — но дали принцът ще ходи в Годстоу? Имам предвид, на погребението на лейди Елинор?

Мъжът отстъпи, стреснат от въпроса, но Корбет му показа две сребърни монети.

— Ето ти нещо за изгубеното време.

Стюардът се огледа крадешком, облиза устни и подкани Корбет и Ранулф към една мрачна прозоречна ниша.

— Какво искаш да знаеш?

— Нещо съвсем просто. Как научи принцът за смъртта на лейди Елинор?

Стюардът протегна ръка и Корбет сложи едната монета в нея.

— Дойде вратарят от Годстоу.

— Това ли е всичко?

Мъжът отново облиза устни, жадно загледан във втората сребърна монета.

— Носи се слух — бавно отвърна той. — Из двореца се говори, че принцът е знаел доста по-рано. Един от телохранителите му го чул да го прошепва на гасконския си фаворит.

Корбет пристъпи по-наблизо.

— Сигурен ли си? — изсъска той.

— Сър, сега знаеш толкова, колкото и аз.

Писарят му даде монетата, освободи го и се облегна на стената.

— Господи — промълви той. — Ранулф, ако принцът е знаел преди пазача да дойде, има само едно обяснение. Сигурно има пръст в убийството на лейди Елинор. А как — продължи той — ще кажем на краля, че синът му е убиец?

— Корбет! Мастър писарю!

И двамата се обърнаха. Гейвстън стоеше в края на коридора, небрежно облегнат на стената.

— Мастър Корбет — извика отново той. — Дойдох да се извиня. Не те приехме учтиво, но с принца имахме да обсъждаме други неща. Елате! Ще ви покажа Уудсток!

Корбет погледна предпазливо към Ранулф и вдигна очи към небето. Гейвстън се приближи към тях. Усмихна се омайващо на Ранулф и промуши ръката си под тази на писаря.

— Разбрах, че кралят те е наградил с имение? Имаш ли конюшни? Обичаш ли лова?

— По-скоро съм земеделец, милорд. Интересувам се от сеитбата и изкореняването на шубраци, макар че и ловувам.

— Тогава трябва да ти покажа нещо — отвърна Гейвстън. — Нови ловни кучета от Ирландия, огромни рошави чудовища. Те са радостта и гордостта на принца. — Е — добави той закачливо, — следвайте ме.

Гасконецът преведе Корбет и Ранулф през лабиринт от коридори, който стигаше до задната част на двореца. След това преминаха през изоставен прашен двор и влязоха в една от големите постройки в него. Вътре стените бяха студени, влажни и хлъзгави. Гейвстън се полута в тъмното, докато намери огниво и запали една стенна факла.

Корбет се уплаши. Чу вой, който сякаш идваше от самите недра на земята: продължителен, свиреп и призрачен. Потръпна и ръката му се вкопчи в кокалената дръжка на камата му, но не посмя да се върне. Гейвстън отвори една врата на отсрещната стена и ги поведе по някакви стъпала, осветени от слабата светлина на факлите, закрепени в железни скоби. Пламъците проблясваха и танцуваха диво, сякаш подухвани от невидими устни.

Корбет погледна към Ранулф. В мъждивата светлина забеляза, че лицето на прислужника му беше пребледняло и лъснало от пот. Корбет усети близка заплаха и космите на тила му настръхнаха. Тръгнаха по тъмния тунел. Не бяха изминали голямо разстояние, когато писарят отново чу онзи продължителен, страховит вой. Завиха зад ъгъла и Корбет трябваше да прикрие треперенето си при вида на дребния тантурест едноок мъж, който сякаш изникна от тъмнината пред тях. Главата му беше покрита с непромокаема кожена качулка. Носеше мръсна кафява престилка и откритото му чело блестеше от пот. Черната превръзка, която скриваше едното му око, придаваше на лицето му още по-зловещ вид.

— А, Гърт! — започна Гейвстън, сякаш се разхождаха из някой дворцов парк. — Доведох гостите ни да видят кучетата.

Мъжът се усмихна. Нямаше зъби, а венците му бяха подути и тъмночервени. Отвори уста по-широко и издаде някакъв странен гърлен звук.

— Гърт няма език — обясни Гейвстън. — Неприятен резултат от един спор, нали, Гърт?

Немият погледна предпазливо гасконеца и кимна.

— Хайде, човече! — подкани го Гейвстън. — Чакаме те. Вратата!

Създанието заситни пред тях като малък черен паяк, отвори зарезената врата и подкани с жест посетителите. В този миг се дочу яростен вой. Корбет влезе. Зад вратата имаше плитка ниша, преградена с дебела желязна решетка. Четири чифта жестоки червени очи блестяха в мрака зад нея. Гейвстън избута Ранулф зад себе си.